Небесни псета

Малчуганът спря и понаведе глава на една страна, при което заприлича повече и отпреди на птица. Сякаш беше мутант, слязъл от филм на ужасите — например със заглавие „Момчето от токсичните отпадъци“.

— Всичко е наред — казах му. — Ела с мен.

Тогава то се разпищя.

Звукът беше оглушителен, сякаш се бяха разкрещели цяла торба патета, пуснати в казан с нагорещена мазнина. Или стадо зайци, чийто вой е пуснат през мощен усилвател. Погледнах назад към Васкес Рокс, който беше на някакви си седемстотин-осемстотин метра, и макар да не видях никого, който да се приближава, бях повече от сигурен, че са чули оглушителния звук, от който щеше да се счупи и стъкло.

— Недей, дете! Млъкни! Шшт! — опитах се аз да го успокоя, но то се разпищя още по-силно.

Стори ми се, че виждам откъм снимачната площадка светлина на фенерче, и както винаги, предпочетох да се спотая, отколкото да извърша чудеса от храброст. Никак не ми се искаше да зарязвам детето на онези негодници от „Усмихнатото хлапе“, ала нямах друг избор. Направих последен опит да го хвана, но приличният му на сирена вой се засили с още десет децибела и аз си вдигнах задника.

Колкото и да е невероятно, стигнах при колата, без да се загубя. Скочих вътре и запалих двигателя, но се ослушах, преди да потегля.

Въпреки че хлапето бе най-малко на километър и половина — два, бях почти сигурен, че го чувам как пищи в тази белязана с убийство нощ.

11.

Гледах да не мисля много-много, докато препусках като обезумял по магистралата към града. Измъкнах опипом от кутията от обувки под предната седалка запис на Лу Рийд и го пъхнах в касетофона, та безмилостната му китара и антисладникавият му нюйоркски глас да изпълнят главата ми. Надух касетофона до дупка, така че вибрациите на микроскопичните усилватели почти заглушиха музиката.

Но не би!

Пред очите ми отново беше Шери и как са я изкормили. Страхувах се, че още дълго ще виждам само едно — как онзи предрешен като чудовище тип размотава и оглежда с голи ръце червата й, сякаш са кренвирши в месарница. Пред очите ми и досега беше празният поглед върху красивото лице на момичето, докато онзи бърникаше в корема му, и аз се питах какво са й направили, какво са й били, та тя да издържи на целия този ужас, без дори да трепне или да гъкне. Ами другите, заровили като щрауси — или като роби — лица в пръстта, покорни и неподвижни! Причудливите костюми, усещането за някакъв ритуал или обред. Почти религиозен — по някакъв извратен начин.

И всичко това — разигравано за камерите на Джак Рипън!

Хората често си говорят за филми, в които героите наистина умират, но през всичките си години в Индустрията никога не съм познавал човек, който да е твърдял, че наистина е гледал такъв филм. Те са част от градския фолклор точно както стопаджиите и убийците с куки вместо ръце. Помня дори, че съм чел в „Таймс“ статия как те са мит, измислица на сценаристите и религиозните откачалки. А ето че Джак Рипън, един от най-могъщите мъже в Холивуд, снимаше такъв филм с убийство, заснето на живо, и то със запазения знак на уважаваната си киностудия. Покрай японските дрънкулки и онези двама костюмирани жълтурковци предполагах, че продукцията е за износ, но въпреки това! За какво му е на Рипън да снима такава гнусотия? Колко щеше да забогатее от нея човек, който и бездруго не си знаеше парите?

Е, и аз си извлякох поука: никога да не вярвам на драсканиците на шибания „Лос Анджелис Таймс“.

Когато се върнах при цивилизацията — такава, каквато е — установих, че ръцете ми върху волана още се тресат в буквалния смисъл на думата. Знаех си, че трябва да се насоча право към къщи, да дръпна щорите, да се пъхна за две-три седмици под одеяло и да се помъча да забравя всичко, което съм видял, но не вярвах, че е по силите ми. Отбих от магистралата към Студио Сити и спрях пред първото заведение, което се изпречи пред очите ми и което нямаше табела, изписана със засукани букви и саксии по прозорците. Оказа се, че е кафене към някакъв спортен клуб — псевдомъжкарският антипод на долнопробните кръчми, в каквито се събират все преуспели младоци — но просто не можех да продължа нататък, без да се подкрепя.

Отидох с тежка стъпка право на бара и си поръчах голям „Джак Даниълс“, който пресуших на един дъх.

— Още! — рекох на бармана, дребосък с мустаци и яке с емблемата на „Лейкърс“.

Мустака изгледа кръвнишки треперещите ми ръце и по лицето му се появи тик, но ми наля още едно питие. Изпих и него също тъй светкавично, с което си спечелих втори кръвнишки поглед и тик.

— Някакъв проблем ли има? — поинтересувах се аз.

Дребосъкът сви рамене, прибра бутилката и понечи да тръгне нанякъде, но аз го спрях и си поръчах халба „Анчър Стийм“. Барманът успя да озапти устната си, затова пък заигра веждата му. Въпреки това не изглеждаше особено притеснен, когато прибра парите ми от плота.