Небесни псета

Бърбънът не ми се отрази особено добре, но не го бях и очаквал. Отпих юнашка глътка от бирата, поех си два пъти въздух, защото от газираното се разхълцах, сетне отпих отново. Халбата бе почти преполовена, но малко ми просветна. Пак треперех, но не толкова силно, и волю-неволю стисках халбата с две ръце. Когато пресуших и бирата и си поръчах втора, криво-ляво бях овладял тремора. Завъртях се на високия стол и огледах обстановката.

Заведението беше окичено от горе до долу с вимпели на спортни отбори, със знаменца на телевизионни канали, със спортни снимки, програми на първенства и какви ли не плакати, които се мъдреха по всички рафтове и куки. От всички ъгли на помещението гърмяха деветдесет телевизионни приемника, по които излъчваха различни мачове. Върху най-големия екран с извънредни включвания предаваха срещата между „Доджърс“ и „Метс“. Звукът на всички приемници беше пуснат до дупка и цареше невероятна олелия. Тъкмо чуеш как на някоя среща са отбелязали гол и докато намериш екрана, вече са пуснали реклама. Свиреше и музикалната кутия, макар че дори и да я чувах, надали щях да разпозная песента — някакво оглушително ретро пънк парче, от ония, които ми се струваха безсмислени още първия път, когато съм ги слушал и се е предполагало, че съм достатъчно млад, за да ги разбирам. За късмет не бе достатъчно да превъзмогнеш какофонията на различните стадиони, които спореха за надмощие. Да-да-да-дум-да-дум… Гол!

Първата ми глътка от втората бира вече не бе така кръвожадна — започвах да се чувствам горе-долу човек. В това помещение, пълно с щастливи бейзболни запалянковци, в ослепителната светлина на катодните лъчи и неоновите реклами, сред дъхавия звук на пуканки върху нагорещен тиган всичко, случило се тази вечер, вече ми се струваше невъзможен кошмар. После отново ме втресе. Тъкмо да се окопитя с по-мощна глътка бира и мача на „Доджърс“, когато ги видях.

Беше налудничаво. Нямах никаква причина. Бяха си съвсем безобидни, сигурен съм в това.

На маса под плакат на Санди Куфакс в цял ръст бяха насядали неколцина японци на средна възраст в крещящи ризи и с шапки за голф. Пред тях имаше две-три халби бира, с които те непрекъснато вдигаха наздравици и се заливаха от смях. Вероятно бяха тук в командировка и бяха дошли да си починат вечерта и да се почерпят. Или пък бяха туристи, напуснали за малко тузарския си хотел, за да вкусят от нощния живот в Америка. Бог ми е свидетел, просто не можеха да изглеждат по-безопасни.

Един от японците забеляза, че ги зяпам. Ухили се и вдигна халбата — просто се държеше дружелюбно, сигурен съм — и тогава видях при свивката на лакътя татуиран дракон. Другите също се извърнаха към мен и вдигнаха халбите.

Трябваше и аз да вдигна бирата.

Трябваше да вдигна халбата и да отвърна на наздравицата им.

Изобщо не биваше да се замислям.

Но ето на! Някъде отвътре се надигна непреодолима тръпка. Разтреперих се още по-силно и отпреди. Барманът явно го бе забелязал, защото мустакът му пак се разтресе и той забърза към мен.

Но аз не го изчаках. Станах, метнах парите на плота и хукнах към вратата. Чух, че японците се кикотят на масата, чух как халбите им звънтят, а тълпите по телевизионните стадиони реват в хор. Едвам успях да изхвърча през вратата и се издрайфах направо на тротоара точно пред заведението. Едно момиче и едно момче понечиха да влязат, но щом ме видяха, на бърза ръка се отказаха и пак се качиха в колата.

Изневиделица се разтресох отново и повърнах втори път. Както стоях, се хванах за стомаха и усетих, че съм станал вир-вода и ризата ми е наквасена от потта. Пак ми се пригади и едвам се сдържах да не се издрайфам за трети път.

Стигнах криво-ляво при автомобила, отворих със сетни сили вратата и се свлякох на предната седалка. Смъкнах я и легнах, стиснал очи — потях се, треперех като листо и си представях как отново и отново разпарят корема на Шери.

След известно време — не знам точно колко, успях някак — и аз не знам как — да стигна до къщи.

Ако не бях толкова разтърсен, сигурно щях да забележа, че нещо не е наред. Или ако не бях обърнал бирите и двата двойни бърбъна. Но не е изключено пак да не забележех нищо, понеже бабаитите, които ме причакваха, си знаеха работата.

Първият изскочи още щом затворих входната врата. Сграбчи ме за дясната ръка и я изви зад гърба ми, когато се пресегнах да запаля осветлението в антрето. Понечих да извикам, но онзи ми запуши устата с ръка в кожена ръкавица и още преди да ми е хрумнало да се опитам да го ухапя, ме фрасна под лъжичката и ми изкара целия въздух. Ако не ме държеше като в менгеме, отдавна да се бях строполил на земята. Първият удар беше последван от бърза серия крошета по бъбреците, от които ми излязоха свитки.