Небесни псета

Къдрокоско ме дръпна пак за косата и оголи врата ми, а онзи с камата се приближи още повече. Видях как вдига над главата си кобалтовосиньото острие и от неоновата светлина на „Чимичан Ра Ла“ то стана кървавочервено.

Стиснах очи.

Чух сподавено „уууф“ и си рекох, че острието разпаря гръкляна ми.

Но така и не усетих удар.

Не щеш ли, Къдрокоско пусна косата ми, а аз отворих очи и се строполих настрани. Щом се пльоснах на пода, ме плисна поредният талаз тъмнина, но се постарах да не изпадам в безсъзнание. Къдрокоско се боричкаше с някого насред хола, а голата му глава подскачаше като топката в старовремските веселяшки комикси. Отпърво си помислих, че се е спречкал нещо с другия бабаит, после обаче видях, че Дребосъчко лежи на пода, пронизан в гърлото със собствената си кама. Не забелязах кръв, но долавях миризмата: колкото и да е странно, първото, което ми мина през главата беше, че никога няма да успея да си изчистя килимите.

Къдрокоско като че ли губеше най-позорно схватката, аз обаче и досега не различавах в тъмното с кого се боричка. Но който и да беше, си личеше, че е бърз — не проронваше и дума, не издаваше и звук. Чуваше се само как удря с все сила Къдрокоско. Определено си прилагаха хватки от източните бойни изкуства, макар че от звука се разбираше, че ударите, които си разменят, нямат нищо общо с бутафорията, която гледаме по евтините екшъни. Чувах как Къдрокоско едвам си поема дъх и стене от болка. Той каза нещо на японски на противника си, другият обаче му отговори само с ритници и крошета. На няколко пъти Къдрокоско се свличаше на земята колкото веднага да подскочи като пружина на крака и да получи поредния удар по физиономията.

Накрая, както усетих, от отчаяние Къдрокоско се опита да приложи хватка на противника си и двамата се вкопчиха един в друг като борци. Отидоха с танцова стъпка в другия край на хола, където беше съвсем тъмно, и аз не различавах нищо, освен смътни очертания. Помъчих се да пропълзя, за да ги виждам по-добре, но ме прониза такава болка, че успях да се придвижа най-много педя-две. Чувах как събарят нещата по бюрото ми, чувах и че Къдрокоско стене все по-силно. На пода падна нещо стъклено, което стана на сол, сетне внезапно екна силен тътен. Един от двамата се беше строполил с все сила на земята.

Спусна се тишина.

Стори ми се, че към антрето се стрелка тъмна сянка, тя обаче се движеше с нечовешка бързина. Точно в този момент някакъв автомобил зави и потегли по улицата и фаровете осветиха за миг прозореца на хола. Отражението бе достатъчно, за да видя темето на Къдрокоско. Светлината угасна почти веднага и пак потънах в мрак, но съм сигурен, че вратът на онзи кретен беше извит под невъзможен ъгъл.

Пак опитах да пропълзя по пода, дори вдигнах ръка да се подпра на канапето. Докоснах нещо мокро и лепкаво върху кожената възглавница, хлъзнах се и отново се свлякох.

Още преди главата ми да се е ударила о пода ми се стори, че вече съм мъртъв.

Събуди ме трясъкът на боклукчийския камион. Най-малкото си помислих, че е боклукчийският камион — но звукът продължи да кънти и след десет минути и разбрах, че е в главата ми.

Беше малко след пет и половина сутринта, когато дойдох на себе си. Слънцето още не беше изгряло, ала нощта вече отстъпваше и сивкавата зора приплъзваше пръсти през прозореца. В началото не усещах нищо, освен умопомрачителна болка в главата, гърдите и стомаха. Устата и гърлото ми имаха вкус на кръв, а първият опит да си поема дъх ми напомни за счупеното ребро. Или ребра. Болеше ме така, сякаш ме бяха пекли на шиш.

Докато се покатеря на канапето и бученето и стърженето като от боклукчийски камион в главата ми позаглъхнат, си спомних за снощното нападение. С доста усилия вдигнах глава и си наложих да се поогледам — как ли щях да обясня на Роуан и Холоуей двата трупа в апартамента ми.

Но труповете ги нямаше.

Къщата беше ужасно разхвърляна — тоест по-разхвърляна от обикновено — навсякъде по пода се въргаляха книги и какви ли не джунджурийки. Насред килима се червенееше убийствено голямо петно още лепкава кръв, кръв имаше и по други части от обзавеждането. Тук-там се червенееха мънички петънца и по сложения в рамка плакат на „Мъжът със златната ръка“. Дървеният стол от писалището беше на трески, по пода като утринна роса блещукаха парченца натрошено стъкло.

Но трупове нямаше.

Пак се облегнах на канапето и се опитах да осмисля случилото се. Някой бе проникнал в апартамента и ме беше отървал от Къдрокоско и Дребосъчко. Беше ги очистил и в буквалния смисъл на думата бе изнесъл труповете. Нямах никаква, ама никаква представа защо и как, а камо ли пък кой го е направил. Нападателите така и не ми казаха какво искат — макар че не бе нужно да умувам дълго, за да се досетя. Просто ми се бяха нахвърлили. Това идеше да подскаже, че някой ме е взел на мушка, тоест, час по-скоро трябваше да си обирам крушите оттук и да се скрия някъде, където няма да ме намерят.