Небесни псета

— Сега я втасахме! — изкрещя детективът. — Тук при нас шушукат как онази нощ те е зашлевила. Стражински още си умира от смях. А сега го била наела, моля ви се! За какво?

— Две проститутки — от нейните момичета, както ги нарича тя — са изчезнали. Според нея не е изключено да са се били сдушили с момичето на Джон Дългуча, онова, дето умря. Притесняваше се за тях, смяташе, че сигурно знам къде биха могли да бъдат.

— А ти знаеш ли?

— Сега това не е важно. Ако искаш, по-късно можем да се видим и да ти обясня какво знам, макар че не е много. — Лъжата, общо взето, мина лесно. Исках да разбера само дали Роза е добре.

Направо чувах как Сид мисли в другия край на линията и претегля какво да ми каже. Чух и как в кабинета някой му говори и реших от тона, че сигурно е Стражински, въпреки че не долавях какво точно му казва.

— Не знам — рече накрая Сид. — Не знам дали Роза е добре. Не успяхме да я открием.

— Но няма трупове, нали? — поинтересувах се аз.

— Не — отвърна Сид. — Разочарован ли си?

— И таз добра, не съм разочарован, разбира се — въздъхнах аз. — Имаш ли представа как е избухнал пожарът?

— Не. Но дори и да имах, надали щях да ти кажа, Марти. Този разговор не ми харесва. Искам да те видя. Веднага.

— Не мога, Сид. Най-малкото точно сега. Ще…

Застинах като попарен.

— Марти! Марти! Там ли си още?

Държах телефонната слушалка, но сякаш бях изгубил дар слово. Сид продължаваше да крещи името ми, съпроводено от все по-мръснишки обиди и закани, аз обаче се бях вторачил в един материал във вестника. Когато бях седнал, бях метнал вестника на масата така, че средната част се бе извадила. Хич и не го бях погледнал, сега обаче вниманието ми бе привлечено от заглавието „Агент открит осакатен“.

До материала имаше мъничка снимка на Мики Марвин, онзи палячо с пурата, на когото се бях натъкнал в седалището на „Усмихнатото хлапе“.

— Трябва да тръгвам — прошепнах в телефонната слушалка.

Най-малкото си мисля, че съм го казал. Затворих телефона, въпреки че Сид продължаваше да крещи името ми.

Самият материал беше под сгъвката и беше дълъг само две колонки. Някакъв бездомник намерил тялото на Марвин — подавало се от контейнер за боклук в Северен Холивуд. Репортерът замазваше фактите и намекваше, че трупът е бил подложен на „осакатяване от определено полов характер“. Както „Таймс“ никога не пропуска да напомни, това е

семеен

вестник.

Превод: Марвин е останал без оборудването си, но само не ме разбирайте погрешно, нямам предвид пурата.

Прочетох материалчето цели три пъти, не научих обаче кой знае колко. Марвин бе определен сбито като агент на таланти средна хубост, който си вади хляба по периферията на Индустрията. Накрая пишеше, че ченгетата не разполагали с никакви улики и нямали представа кой е извършил убийството.

Аз обаче можех да ги насоча към някои следи. Но с това мое разклатено здраве не знаех дали да го правя.

Накрая стоварих цялата вина върху „Таймс“. Дума да няма, ядосах се от статията за Мики Марвин, но онова, което направо ме вбеси, беше един материал в раздел „Календар“. Поредният подмазвачески портрет на Джак Рипън и най-новото му благотворително начинание, нещо от рода на дом за бездомните и крака за сакатите, та Рипън да прилича на човек. В материала нямаше нищо необичайно — рекламната машина на Холивуд ги бълва всеки божи ден със стотици и дупедавците, които списват раздел „Календар“ — стая, пълна с бърнести отрепки, на които им дай да лижат гъза на Индустрията — си вършат работата с весело раболепие. Чудо голямо, някакъв пълен със славословия материал на един от репортерите, откровен и чист, придружен от снимка, на която Рипън изглеждаше страхотно, точно както Гарбо или Дитрих по фотографиите, правени им от Уилям Даниълс. Всеки брой на вестника е тъпкан с такива драсканици и обикновено изобщо не им обръщам внимание. Те са си неразделна част от живота в нашия град.

Днес обаче не само им обърнах внимание.

Направо побеснях.

Може и да не знаех всички подробности от онова, което се разиграваше пред очите ми: отвличания, нападения, убийства, умишлени палежи — но бях наясно, че те са свързани с „Усмихнатото хлапе“. Не бе изключено Рипън да няма представа какво става — вероятно наистина не знаеше, това обаче не означаваше, че не носи отговорност. Изобщо не се съмнявах, че „Небесно псе“ е свързано с „Усмихнатото хлапе“, а бях видял как екипът на „Небесно псе“ най-хладнокръвно убива младо момиче колкото да заснеме няколко метра филм. Имах всички основания да предполагам, че пак от „Небесно псе“ са отвлекли и убили Джон Дългуча и неговото момиче, вероятно защото са знаели твърде много. Пак те явно бяха очистили и Мики Марвин, макар че това си бяха чисти догадки. Въпреки това не бе трудно да се направи връзка между тези събития и провалилото се нападение срещу мен и успешното опожаряване на „Нощен приют“. И изчезването на Роза.