Опитах се да го изгледам презрително, но никога, дори в най-добрите ми дни, не ме е бивало за тези неща, а след последните случки, стоварили се на главата ми, батерията с нравствено възмущение явно съвсем се бе изхабила. Затова просто се отдалечих.
Тръгнах към ъгъла, където няколко от момичетата на Роза се бяха събрали и гледаха пожарникарите. Едно още беше по работно облекло, но другите бяха само по пижами. Всичките бяха младички и сякаш бяха дошли от бежански лагер. Познах момичето с татуираното цвете, с което вече се бях срещал, когато идвах първия път в „Нощен приют“.
— Ей! — повиках я, след като се приближих плахо. Момичетата понечиха да се дръпнат, но младата жена — казваше се Деби, ме позна. — Виждали ли сте Роза?
Една блондинка — тънка като щека, сякаш страдаше от анорексия, с обичка на носа — се разплака. Друго момиче я прегърна нежно и я притисна до себе си.
— Не знам къде е — отвърна Деби.
— Вътре ли беше, когато избухна пожарът? — настоях аз.
Момичетата се спогледаха. Деби отговори за всички:
— Джини и Тра-ла твърдят, че не е била вътре, но според Коко е била. Не съм я виждала снощи, но не съм сигурна. Уплашени сме.
Както ги гледах, всичките едвам сдържаха сълзите си. Усетих как топката на паниката пак е започнала да подскача в стомаха ми.
— Сигурен съм, че Роза е добре — уверих ги аз, но гласът ми трепереше и момичетата го доловиха. — Тоест… пожарникарите твърдят, че не са намирали… че според тях не е пострадал никой. — Анорексичката продължи да плаче, Деби също заподсмърча. — Някоя от вас видя ли какво става? Как избухна пожарът?
Всички поклатиха глави. От другата страна на улицата се чу тътен: още една част от покрива на „Нощен приют“ се срути и падна върху развалините.
— Всичко изгоря — рече Деби с разтреперан глас. — Изгоря като факла.
Е, поне тук мненията не се различаваха.
Заклинание (III)
12.