Небесни псета

Порових в гардероба в спалнята и открих в дъното костюма на „Армани“. Е, беше малко демоде и дъхтеше на прах и застояло, но инак не изглеждаше никак зле. Това бе една от последните реликви от доброто старо време, когато си бях живял като царче. Навремето, когато го бях купил, се бях изръсил за него с цял бон, но не помнех кога за последен път съм го обличал. Към него като две различни копчета за ръкавели вървяха трупаните през цялата ми кинокариера спомени — сладки и горчиви. Понякога, налегнеше ли ме тъга, вадех костюма от гардероба и галех плата. Да се разплаче човек!

От действията събличане и обличане като с нож в гърдите ме проряза остра болка, та глътнах още едно хапче кодеин. От него краката ми омекнаха, но си казах, че за онова, което съм намислил да правя, може би дори е добре да ми се мае главата. В кръста и ханша костюмът ми беше отеснял — или по-скоро аз се бях ширнал, но криво-ляво успях да се напъхам в него, без да пукна нито един шев. Нямах хубави обувки, които да прилягат на костюма, ала не изглеждах чак толкова зле и с охлузените мокасини с пискюлчета отпред.

Ако човек не обръщаше внимание на моравочерните цицини по лицето ми.

От кодеина бях замаян и не биваше да карам кола, но винаги съм смятал, че половината удоволствие от опиатите е в това да се държиш глупаво и безотговорно. Отпратих наперено по Мелроуз и минах на червено само веднъж. Докато завивах по Ла Синега, насмалко да бутна един пешеходец, но ако той имаше поне капчица достойнство, нямаше да се разхожда пеш из Лос Анджелис.

Наред с всичко останало Джак Рипън беше известен най-вече с две неща: най-напред с това, че е най-безмилостният, преуспял и мразен човек в Холивуд, и второ, че всеки божи ден обядва в един и същи ресторант — „Самиздат“.

„Самиздат“ е едно от няколкото свръхмодни, свръхскъпи заведения, притежавани и управлявани от семейство европейски боклуци — Клаус и Барби Коржибски. Те се кълнат, че това са си истинските им имена, и отказват да ги сменят. Най-малкото признават, че имената им са си… доста проблематични, особено като знаем, че в Индустрията преобладават евреите, затова и двамата се включват дейно в почти всяко благотворително еврейско начинание. При всички положения имената им като че не се отразяват зле на печалбите. От трите им заведения „Агитпроп“ в Санта Моника се слави, че има най-добрата кухня, а „Мао-Мао“ във Венис с това — че е най-скъп, затуй пък „Самиздат“ е прочут като ресторант, който на всяка цена трябва да се види до голяма степен заради Джак Рипън. Именно в „Самиздат“ той всяка година организира най-пищните и големи празненства след връчването на „Оскар“-ите. По обед разрешават на простолюдието да прави оборот на бара, ала само при положение че е облечено както подобава, но до маса могат да се докопат единствено знаменитостите. До ушите ми са стигали слухове, че Рипън всъщност финансира ресторанта, но принудителното му присъствие в него вероятно е само стойка. То просто допринася за имиджа, който му отърва.

Не си губих времето с пиколата на ресторанта в униформи, шити от „Версаче“ — само един лапнишаран може да си въобразява, че те ще тръгнат да се занимават с едно субару и ще го откарат на паркинга — затова свих в една от страничните улички и сам си паркирах колата. Ако отидех пеш в „Самиздат“, моментално щях да бъда дамгосан като безнадеждно изпаднал тип, но разчитах на костюма от „Армани“, с който да омая оберкелнера и да проникна в заведението. Пък после вече беше лесно, все някак щях да се оправя.

Издебнах кратък момент, когато оберкелнерът не дежуреше на входа, и се шмугнах в заведението. Профучах като фурия покрай гардероба и нахълтах в бара. Беше раничко за обяд, но въпреки това в бара нямаше къде игла да падне. Имах чувството, че съм проникнал през екрана и съм се озовал в някой лъскав филм. Посетителите на заведението сякаш бяха дошли от друго измерение, където не съществуват дънки, маратонки и работа, на която хората ходят през деня. В бара нямаше човек, който да изглеждаше на повече от трийсет години — освен аз, разбира се — който да имаше и една-едничка излишна гънка в кръста и чиито гащи да се очертаваха под роклята или панталоните. В сравнение с дрехите на другите мъже моят старичък костюм „Армани“ сякаш бе купен на разпродажба. И господата, и дамите бяха с мостове, по-бляскави и от Голдън Гейт в Сан Франциско, не помня да съм виждал някога и по-дълбоки деколтета, като изключим филмите на Ръс Майър. И всичко това за

обяд

!

При тази гледка ме обориха какви ли не спомени. От времето, когато и аз се вписвах в такива местенца, когато бях добре дошъл в тях и влезех ли, моментално се превръщах в център на вниманието. Когато всичките тези деколтета и зъбна металокерамика бяха насочени към мен.

Не усетих някой да гледа охлузените ми обуща. Доколкото изобщо ме забелязваха.

Промъкнах се през навалицата в дъното на бара, най-близо до ресторанта, та да държа под око сцената на основното действие. Още не бях видял коя от масите е на Рипън, когато барманът се прокашля, за да привлече вниманието ми.