Небесни псета

Изръсих се в местната клиника с близо четиристотин долара да ми прегледат ребрата, да ми направят рентгенова снимка и да ми сложат превръзка. Ей на това му викат в нашата държава реформа в здравното обслужване. Докторката — индийка с крива захапка и име, което така и не успях да произнеса, потвърди, че имам счупено ребро и белият дроб не е разкъсан. Беше направо смаяна от синините ми. Но тъй като нямах рани от огнестрелно оръжие и платих в брой, тя не си направи труда да ми задава въпроси, освен чисто медицинските. Връчи ми рецепта за кодеин, който трябвало да взимам в продължение на два месеца, и ме отпрати да си вървя по живо по здраво. Това е то да живееш в Холивуд.

Докторката се погрижи добре и за ребрата ми. Пак ме боляха така, че ми идеше да вия на умряло, но установих, че с превръзката ми е много по-лесно да се движа. Е, не бях във форма да тренирам подводно гмуркане, но и здрав не бих тръгнал да го правя. Като отчетем, че ме бяха скъсали от бой, физически не се чувствах чак толкова зле. Е, сигурно за това има принос и рецептата, която начаса изпълних в една аптека, където лекарствата се продаваха с отстъпка.

Виж, душевно не можех да се похваля с такова завидно състояние.

Последните осемнайсет часа ми се бе струпало какво ли не. Във Васкес Рокс бях видял с очите си как убиват Шери колкото да заснемат някакъв пиклив филм. Вкъщи ми бяха разиграли малък Пърл Харбър и сякаш от дън земя бе изникнал моят загадъчен избавител. „Нощен приют“ бе опожарен, а Роза беше изчезнала. Изумен, установих, че съм по-разтревожен дали Роза е добре и къде се намира, отколкото от всичко останало.

Докато се връщах с колата от клиниката се опитах — безуспешно — да реша какво да правя. Отпърво си казах, че не бива да рискувам и да се прибирам вкъщи, но нямаше къде другаде да отида. Ако не друго, там бяха дрехите и парите ми и при всички положения трябваше да отскоча да ги взема. Пък и се съмнявах, че ще повторят нападението — най-малкото посред бял ден и след онова, което сполетя първата група нападатели.

Всъщност и аз не знаех какво точно ги е сполетяло, макар и да бях сигурен, че са мъртви — то оставаше да не са при този странен ъгъл, под който бе извит вратът на Къдрокоско.

Когато спрях пред къщи, всичко си изглеждаше, общо взето, нормално. Няколко минути седях в колата и оглеждах сградата, но всичко си беше както винаги, включително опърпаният брой на „Таймс“, запокитен, както винаги, в храстите пред входа. Слязох от автомобила и бутнах внимателно входната врата, като я оставих да се отвори навътре. Надзърнах във входа, после изскочих пак на улицата да си прибера вестника. После влязох вкъщи.

Изглеждаше чисто.

Огледах помещенията едно по едно — отне ми близо четирийсет секунди, колкото да задоволя напълно оправданата според мен параноя, макар че дори мен ме досмеша, когато коленичих да надзърна под кревата.

Нищо, освен валма прах и мръсни списания.

Намерих в хладилника самотна бутилка бира, чух жалния сиротен вопъл „изпий ме“ и аха да я отворя, но после я пренебрегнах заради голяма чаша портокалов сок и поредното хапче кодеин. Седнах в хола да помисля, нещо, което наистина трябваше да започна да правя по-честичко, но не ме свърташе на едно място, непоносимо ми беше да гледам всичката тая кръв по килима. Грабнах си вестника и като заобикалях старателно петната, отидох в кухнята и седнах на масата там.

Прегледах набързо първата страница, но в сутрешния брой нямаше, разбира се, нищо за пожара в „Нощен приют“. Пуснах радиото и го настроих на новинарската станция. Изслушах надлежно информацията за пътищата и синоптичната прогноза, както и спортните новини, дочаках следващата емисия, но и по нея не казаха и думица за „Нощен приют“ и когато отново започнаха да говорят за пътищата, щракнах копчето. Колкото и да ми беше неприятно, вдигнах телефона, набрах номера на шейсет и девети полицейски участък и поисках да ме свържат със Сид. Телефонистката никога не пита кой го търси, което си е добре. Не бях сигурен, че на Сид му се говори с мен.

Телефонът иззвъня шест пъти, докато накрая той отговори с:

— Тайтелбаум.

— Здравей, Сид! Обажда се Марти Бърнс.

Мъртвешко мълчание.

— Там ли си още?

— Не мога да реша — изсумтя той. — Убеди ме.

Поех си дълбоко въздух.

— „Нощен приют“ — рекох му.

Сега пък го чух него да въздъхва.

— Какво знаеш за приюта, Марти?

— Точно за това се обаждам — да питам теб.

— Този разговор нещо не ми харесва. Ама никак. Какво става тук? Защо си седнал да питаш за „Нощен приют“?

Не ми се щеше отново да го лъжа в очите, но още не бях готов и да бъда откровен. Особено пък по телефона.

— Роза Мендес добре ли е?

— Теб какво ти влиза в работата? — сопна се Сид. — Какво знаеш за цялата тази история?

— Слушай, Сид, сутринта минах с колата покрай „Нощен приют“…

— Какво си търсел там?

— Аз такова… — Не знаех какво да му кажа. — Търсех Роза.

— Защо? Какво общо имаш с нея? — подвикна той — беше все по-ядосан.

— Тя… тя ме нае — изпелтечих аз.