Небесни псета

— Ключалката ти е боклук, не става за нищо — поясни тя. — Влязох с шперц.

— Виж ти! И на това ли ви учат, докато ставате доктори на науките? Божичко, аз дори нямам шперц. Те не се въргалят под път и над път. Откъде го взе?

— Даде ми го едно от момичетата, научи ме и как да боравя с него. Май го е задигнала от сводника си — рече Роза. — Всичко ценно съм научила в „Нощен приют“.

— Дано не ми искаш към кафето и мляко — казах й и оставих чашата пред нея. — Поело е с прокиснала лодка към рая.

— Става и без мляко — отвърна младата жена.

Затърсих по рафтовете нещо за хапване, намерих пакетче полугранясали бисквити и го метнах на масата. После седнах срещу Роза.

— Какво ти се е случило? — поинтересува се тя.

— В какъв смисъл?

Роза се пресегна и ме докосна лекичко с пръсти по ожулената брада, после и отстрани по главата. Понаболваше ме, но въпреки това ми стана приятно.

— Пострадах, докато се бръснех — отговорих аз — сега-засега не ми се искаше да се впускам в подробности. — А какво е станало снощи в „Нощен приют“? Знаеш ли?

Роза извади от пакетчето една бисквита и отхапа. Издаде устни и огледа бисквитата от всички страни, но продължи да я яде.

— Изгоря — рече ми.

Понякога имам чувството, че това е съзаклятничество. Но не го направих на въпрос.

— Ти там ли беше? — поинтересувах се.

— Не — каза Роза. После: — Да. Но не и когато е избухнал пожарът.

Остави бисквитата на масата и я загледа. Сетне се разплака.

Но нямаше истерия. Нямаше хлипове, циврене и реки от сълзи. Само няколко сподавени стона. Подсмърчане и две тънички вадички върху бузите. Останах с впечатлението, че Роза не плаче много често. Определено не я биваше за това. Искаше ми се да отида при нея, да я утеша. Да я прегърна изотзад, да я погаля по косата да й кажа „недей“.

Продължих да седя и да гледам в чашата с кафе.

След по-малко от минута Роза се поокопити. Грабна рулото хартиени салфетки от плота, откъсна една и се изсекна шумно. Избърса сълзите по лицето си.

— Извинявай — рече ми.

— Не се притеснявай — изграчих аз. Искаше ми се да кажа още нещо. — Всичко е наред — добавих.

Жалка работа.

— Аз просто… „Нощен приют“ означаваше много за мен. Аз… като родно дете ми е. Само да знаеш колко много и колко дълго сме работили, за да направим приюта. Сърцето ми се къса.

— Вярвам ти — казах аз. — Но нали и преди пак е имало пожар?

Тя отметна рязко глава и ме погледна.

— Ти пък откъде знаеш? — попита подозрително.

Не я виня.

— Чел съм — обясних й аз.

Не й споменах за проучването, което съм правил в библиотеката. И колко смаян съм бил от нейната решимост да осъществи мечтата си. От целеустремеността й.

— Доста известна си.

Роза кимна, но явно не бе особено поласкана.

— Да. Преди се помещавахме в сграда на Айвър. Подпали я един сводник. Нима смяташ, че има някаква връзка?

Не бях сигурен, че съм готов да й разкажа всичко от игла до конец. Всъщност бях почти убеден, че снощният пожар е избухнал по моя вина, пък била тя и косвена. Исках обаче да го обясня на Роза така, та да не излезе, че съм някакъв злодей. Какъвто не съм. Като цяло.

— Съмнявам се — отговорих аз. — Само исках да кажа, че вече ти се е случвало да започваш от нулата. И че вероятно втория път си се справила дори по-добре.

— А, сигурно — въздъхна тя. — Но сега съм по-стара. По-стара и много по-уморена.

— Изглеждаш си чудесно — изпелтечих.

Роза ме изгледа учудено, но не каза нищо. Божичко, с нея се чувствах като гимназист!

— Защо си дошла? — поинтересувах се аз.

Отчасти за да сменя темата, но най-вече защото недоумявах за причината.

Роза вдигна бисквитата и пак отхапа първо от шоколадовата глазура, после и от пълнежа. Завъртя кафето в чашата, отпи, пак го завъртя.

— Мисля, че някой ме следи — рече накрая.

— Кой?

— Нямам представа. Не мога да го докажа, но съм почти сигурна. Усещам го вече от два дни.

— Каза ли на ченгетата? На Сид? — Тя поклати глава. — Ама защо? Не си им казала дори след пожара?

— Още не съм говорила с ченгетата за пожара.

Скочих на крака, при което гръдният кош ме заболя, но го направих инстинктивно.

— За бога, Роза! Търсят те под дърво и камък. Разберат ли, че си тук, жив ще ме одерат.

— Искаш да си тръгна ли?

— Не, не съм казвал такова нещо. Само че… от какво се криеш?

— Я по-добре седни — рече ми тя.

В очите й нямаше сълзи, затова пък — виждах — в тях се е загнездила огромна тъга.

Роза беше в банята. Чувах я как драйфа в тоалетната чиния — мразя ги тия неща! — та станах да измия съдовете. Нямах веро, но все пак намерих под мивката стара прокъсана гъба и спечен розов сапун. Изтърках криво-ляво остатъците от кафе по чашите и се замислих над онова, което ми беше разказала Роза.

— От известно време сме закъсали в „Нощен приют“ — ми бе обяснила.

Бях се вслушал в съвета й да седна, макар и да не ми се вярваше, че онова, което ще ми разправи, е по-страшно от нещата, които смятах да й разкажа аз. И все пак бях благодарен, че мога да протакам още малко.

— За пари — допълни Роза. — Това не е нещо ново, още от самото начало парите все са кът, но напоследък съвсем загазихме.

— Има ли конкретна причина? — поинтересувах се аз.