Небесни псета

Роза излезе от банята. Очите й бяха зачервени, хубавото й личице беше подпухнало. Тя си издуха носа в парче тоалетна хартия. Но изглеждаше не толкова тъжна, колкото изтормозена. Вероятно от угризения на съвестта. Или само си въобразявах? Ала този израз върху лицето й предреши нещата вместо мен.

— И аз имам да ти разказвам нещо — рекох. Роза вдигна очи. — Според мен е по-добре и ти да седнеш.

14.

— Не знам, Марти — рече Роза.

Очаквах по-лошо.

Много

по-лошо. Мислех си, че ще избухне, щом й кажа какво съм видял и направил. Когато й разправих за убийството на Шери, Роза изхлипа, но докато не млъкнах, тя продължи да седи на масата, без да проронва и дума. Предполагах, че в края пак ще скочи и ще ме халоса, както оная вечер в полицейския участък. Или просто ще стане и ще си тръгне. И ако го беше направила, нямаше да я виня. Така де, на нейно място и аз бих постъпил по същия начин. Но ето че Роза седеше, вторачена в ръцете си, и дори не помръдваше.

— Не знам — повтори още по-натъжена. После: — Значи предполагаш, че онези типове, които са те нападнали, са от „Усмихнатото хлапе“?

— Или от „Небесно псе“ — кимнах аз. — Ако изобщо има разлика.

— Но откъде си толкова сигурен? Нали твърдиш, че не са те видели на снимачната площадка във Васкес Рокс, когато… е, знаеш кога.

— Затова пък ме видя уродчето, макар че не ми се вярва именно то да е познало кой съм. А също и онези от охраната на входната врата, където спрях. Възможно е да са взели номера на колата. Като знаем какво правеха там, ще се учудя, ако не са го записали.

— Да де, но нали каза, че типовете, които са те пребили, са те причаквали у вас, когато си се прибрал? Не виждам как от „Усмихнатото хлапе“ са те издирили толкова бързо. За някакви си два часа? Или беше по-малко?

— Някъде там — отвърнах аз. — Не забравяй обаче, че няколко дни преди това обикалях и разпитвах. В седалището на киностудията в Бърбанк и в окръжния регистър. Знае ли човек как си бранят интересите? Щом Рипън стои зад фирмата, си имаме работа с много пари.

Роза поклати глава.

— Но дори всичко това да е така, как са направили връзката между теб и мен? И „Нощен приют“? Не съм споменавала на никого, че съм те помолила да потърсиш Шери и Сид. А ти?

— Аз също не съм казвал — съгласих се.

— Кой тогава е направил връзката? Разговаряли сме само онзи път в Калифорнийския университет.

— Да, но веднъж се отбих в „Нощен приют“ да взема снимките на Шери и Сид. Не е изключено някой да ме е следил. Особено пък ако в канцеларията на „Усмихнатото хлапе“ съм настъпил някого по мазола.

— Онзи ден си могъл да се отбиеш в приюта по най-различни причини. Например, за да видиш гаджето си. — При тези думи поруменях лекичко. Дори и да го забеляза, Роза прояви такт и не го направи на въпрос. — Или си се отбил да оставиш нещо, свързано с друг случай. Не виждам защо точно това ще смути някого дотолкова, че да опожари до основи сградата. Защо ще го прави?

— Може би, за да ти вземе страха. За всеки случай. Защото не е искал да рискува. Тези приятелчета явно не си поплюват.

— Нещо не се връзва — поклати пак глава Роза. — Не, връзката с моето фиаско с дрогата ми се вижда много по-логична. Направо се набива на очи. Докато връзката с теб е като изсмукана от пръстите. Каквито и чудовища да са онези в „Усмихнатото хлапе“.

Не знаех дали Роза наистина си вярва в онова, което казва, или просто предпочита да вярва в него. Не защото не искаше да стоварва вината върху мен, а защото ми се струваше, че ще понесе по-леко загубата на „Нощен приют“, ако успее някак да поеме сама отговорността за случилото се. Волю-неволю трябваше да призная, че в твърденията й има известна логика. Наистина бе постъпила ужасно тъпо, като се бе съгласила да пренесе дрогата. Но и аз бях готов да правя, да струвам, но да поема вината за всичко.

— А освен това и съм те наела — добави Роза.

— В какъв смисъл?

— Как в какъв? Наех те, помолих те, дори те изнудих да потърсиш Шери и Сид, след като те изчезнаха. Ти каза, че не ти се занимава повече с тази работа и тук има нещо гнило. И нямаше да се заемеш със случая, ако не бях настояла. Така че дори и да са подпалили приюта и да са те нападнали заради онова, което си видял да правят с Шери, вината пак е моя.

Роза наистина ме улесняваше. И когато нещата се обърнеха по този начин, винаги ми е било лесно да ги приема. Но този път ми беше кофти да го правя. И то с Роза.

— Мисля, че се съдиш твърде строго — рекох й. — И си прекалено снизходителна към мен. Аз обърках конците още в началото, когато взех парите на Джон Дългуча. И оплесках всичко, защото се заех с нещо, дето не е лъжица за моята уста. Заради мен дотук имаме най-малко три смърти.

— Наистина ли ще идеш довечера на срещата с Джак Рипън?