Небесни псета

— Просто внезапно стечение на неблагоприятни обстоятелства. Открай време се старая парите за „Нощен приют“ да са от частни източници — всички шушукат и одумват държавните средства, отпускани за проститутките, особено по време на избори. Миналата година обаче подочух, че не е изключено общината да ни отпусне някой и друг долар. Беше веднага след като в „Нюзуик“ излезе онази наистина прекрасна статия. Кандидатствах за парите и ги получих.

— Колко пари?

— Сто хиляди долара.

— Без майтап?

— Не са чак толкова много, както изглежда на пръв поглед, повярвай ми. С програмата ни за връщане на проститутките към нормален живот и всичко останало покриват разходите най-много за година. И то само защото плащахме символичен наем за сградата.

— Как го постигна?

— О, с малко чар, стига да го прилагаш правилно, можеш да постигнеш много.

Не ми беше трудно да й повярвам.

— Както вече ти обясних, открай време избягвам да взимам държавни пари, но този път направо ми ги тикнаха в ръцете и аз си рекох — защо пък не? Тъпото бе, че като всички останали, дето са на държавна ясла, станах ленива. Винаги съм успявала да си осигуря средства…

— С малко чар… — натъртих аз.

— Ами да! Спонсорираше ни кой ли не — частни лица и дори някои доста мощни фирми, например един-двама големи производители на презервативи, макар че невинаги искаха да се огласява. Но при всички положения винаги ме е бивало да намирам пари, въпреки че мразя ужасно да обикалям с протегната ръка. Бедно ти е въображението с какво трябва да се примиряваш, ако искаш да си издействаш някое и друго дарение. А уж градът ни е фрашкан с пари и го мъчи либерална гузна съвест!

— Мен ако питаш, всички са социалисти, стига някой друг да пуска парите.

— Да де, дай им с чужда пита помен да правят! Изпитала съм го на собствен гръб — кимна Роза. — Затова, след като получихме пари от общината, започнах да гледам през пръсти на събирането на дарения. Мислех си, че ако се наложи, пак ще пусна в действие чара. Но ето че се наложи много по-скоро, отколкото бях очаквала.

— Защо? Нещо се обърка ли?

— Всичко. Градският съвет плащаше субсидията на тримесечия, после, след второто тримесечие, решиха, че не им било по джоба. Опитахме се да ги съдим, но къде ти! Искът още не е разгледан. Делото е насрочено за ноември по-другата година.

— Бре, бре, бре! — завайках се аз.

— Откакто се занимавам с „Нощен приют“, винаги съм цепела косъма на две, заделяла съм нещичко за черни дни. За всеки случай, нали знаеш?

— Е?

— Ами парите направо се стопиха като сняг. А разходите си растат и растат. Да си рече човек, че проституират все повече момичета. А тъй като кметството и общината си правят оглушки, стане ли дума за социалните фондове, на вратата ни чукат нови и нови момичета. По едно време останахме без пукнат цент, направо се разкъсвахме. Пак тръгнах да търся пари по спонсори, но те най-неочаквано започнаха да увъртат. Достраша ги, взеха да ми дрънкат разни врели-некипели в стила на консерваторите. Или може би вече не съм така чаровна, както едно време.

— Няма такова нещо! — викнах аз.

Роза ме удостои с усмивчица.

— Накратко, осъмнахме без пари. Тази година в края на първото тримесечие „Нощен приют“ излезе за пръв път на червено. С близо двайсет хиляди долара. Хората винаги са се отнасяли добре с мен, удължавали са сроковете за връщане на заемите и са ми продавали стоките с отстъпка, но когато забавиш плащанията с месец-два, дори най-добродушните търговци си искат парите предварително. Не ги виня. После за капак хазяинът продаде сградата. Скъса се да се извинява, но и той си имал неприятности. А новият собственик не е от най-заклетите привърженици на каузата.

— Вдигна наема ли? — попитах аз.

— Близо петнайсет пъти.

— Моля? В този квартал?

— Ако се вярва на слуховете, Холивуд смятал да реставрира сградата. Май по случай двехилядната година. Нали знаеш, големите акули напоследък се домогват да сложат ръка на сделките с недвижими имоти. Та освен всички останали затруднения умът ми не го побираше как ще плащам увеличения наем. Не разполагахме с достатъчно пари и за да търсим ново място, където да се пренесем. Сякаш нямахме друг избор, освен да разтурим приюта. А аз за нищо на света няма да го направя!

Докато изричаше последните думи, върху лицето й се изписа ледена непреклонност. Тя присви очи и стисна зъби — личеше си, че дори при мисълта да закрие „Нощен приют“ я обзема пърлещ гняв. Роза въздъхна тежко и лицето й пак се поразведри. Тя продължи да мълчи и да разклаща кафето, сякаш набираше смелост да ми разкаже края. После заговори отново, без да откъсва очи от чашата.

— Не виждах изход. Момичетата си умираха от страх, че приютът ще изчезне, а да ти призная, аз също бях доста уплашена. Обикалях като обезумяла, впрегнах всичките си връзки, ходех при всеки познат и при дваж повече непознати да им искам пари. Но навсякъде ми показваха вратата. После… после се откри една възможност.

— Аха! — рекох аз.