Небесни псета

Сякаш не го е знаел и не е могъл да вземе със себе си тефтера. И сякаш съм наминал колкото да го поздравя. Старецът запрелиства някакви бумаги, като от време на време спираше, за да отпие табиетлийски от кафето в пластмасова чашка на закусвалня „Уинчел Донът“. Да си речеш, че прехвърля документите по разследването „Уотъргейт“ в националния архив. Накрая дядката пак отпи от кафето и се върна при нас, тътрузейки крака.

— Да — рече той. — Снимачен павилион 17А. Карайте все по улицата надясно.

Не съм чувал от Пийтовците друго напътствие, сякаш са програмирани да дават само него. Мина ми през ума дали пък не са роботи, измайсторени от хората на Дисни. Споделих всичко това с Роза, докато карах бавно по тесния път между павилионите. Отпърво тя не включи, после разбра.

— А, да! Като келнерите по китайските ресторанти, нали? — рече ми.

Обясних й, че това е принципът като цяло. Тя се обърна да погледне още веднъж Пийт, той обаче се беше прибрал в малката си къщурка.

Лъкатушехме из огромния киноцентър, наоколо нямаше жива душа. Сегиз-тогиз някой ни бибипкаше и ни подминаваше с една от онези малки електрически колички, с каквито разнасят стиковете и топките за голф. Бях готов да се закълна, че зад волана на една от количките съм видял Розийн, но вече беше тъмно и тя толкова често се преобразява с помощта на пластичната хирургия, че не бях съвсем сигурен. Накрая забелязахме няколко стрелки, сочещи пътя за павилиони 15–20, затова спрях на най-близкия паркинг, който намерих, и двамата с Роза продължихме нататък пеш.

Пътеката се разшири и се вля в огромен, покрит с цимент двор между два павилиона с размерите на самолетни хангари, върху които пишеше 15Б и 16А. Жълтата лампа пред 16А се въртеше и предупреждаваше, че вътре има снимки и влизането е забранено. Другите павилиони изглеждаха безлюдни — не видях никого около тях, докато Роза не ме дръпна за ръката и не ми посочи един тъмен ъгъл на двора.

— Какво е това? — попита ме тя.

Звучеше притеснено. Празният, тънещ в мрак снимачен павилион наистина си беше страшничък. Вероятно заради свръхестествената тишина, в която тънеше. Въпреки че е в сърцето на Кълвър Сити, киностудията е доста отдалечена от улицата и вездесъщият тътен на уличното движение се чуваше като шепот в далечината.

В началото не видях нищо, после малко по малко различих сянка, спотаила се в ъгъла до павилиона, където имаше снимки. Не се помръдваше, но бе твърде голяма, за да я хвърля човек. Сигурно беше манекен или стойка. После обаче, когато навлязохме по-навътре в двора, забелязах, че сянката се движи. Обърна се — зад нея се влачеше дълга опашка, която в един миг изплющя като камшик. Изведнъж в съзнанието ми проблесна онова, което бях видял във Васкес Рокс — „чудовището“, изтеглило направо пред очите ми червата на Шери от разпорения й корем. Застинах като попарен, пресегнах се и спрях и Роза. Съществото отново се обърна и ни загледа — очите му сякаш светеха в мрака. Тази работа не ми харесваше, ама никак!

От тъмнината страшилището излезе в по-ярката, но пак мъждива светлина в двора. Чух как Роза ахва, смаяна от размерите и формите му. Съществото приличаше на влечуго, беше високо доста над два метра, с люспеста сребриста кожа, влажна и слузеста. Имаше къси ръце с множество пръсти с дълги, сякаш стоманени нокти. Пристъпваше тромаво, не изглеждаше никак бързо, но очите му сякаш светеха като нажежени въглени в нощта.

Светещи очи ли?

Но напрежението ми се изпари още преди съществото да е отворило уста.

— Здравейте — извика страшилището, — намира ли ви се огънче?

Беше, разбира се, актьор в съвършено изпипан костюм. Какво друго можеше да бъде в киноцентъра? Когато се приближи, видях процеп върху врата на чудовището, откъдето се показваха истинските очи на човека вътре. Изглеждаше не по-малко потен от страшилището.

— Забравил съм си запалката на снимачната площадка — рече мъжът и посочи с опашка павилиона. — Но не мога да се върна, докато не приключат със снимките.

— Съжалявам, не пуша — отвърнах аз.

Роза също поклати глава — още се възхищаваше на костюма.

— Така сигурно е по-добре — рече съществото. — Запаля ли цигара и имам чувството, че цялата тази гума по мен ще хвръкне във въздуха и ще отнесе и мен.

Човекът закрета към вратата на павилиона в мрака. Аз погледнах Роза, тя погледна мен. Избухнахме едновременно в смях. Роза се запревива и трябваше да приклекне, докато се поуспокои. Подадох й ръка, за да й помогна да се изправи.

— Шоубизнес, какво да се прави! — отбелязах аз, докато Роза бършеше сълзите по очите си. — Хайде, ела да потърсим Изкормвача.

Снимачен павилион 17А беше в дъното на пътя. Пред огромната постройка не кипеше никаква дейност, но на отбелязаните места точно пред главния вход бяха спрели два електрокара. Нямаше и следа от Рипън, макар че току-що бе станало десет часът. Седнахме на един от електрокарите да го почакаме. Роза се взря в мен.

— Какво? — попитах я. — Да не ми виси сопол?

— Просто ми е интересно как се чувстваш.

— Добре. Защо?