Небесни псета

Тъкмо бях отишъл при камерите, за да ги пипна, когато чухме още един трясък. Май идваше откъм съседния декор. Ние с Роза се спогледахме, аз отново извиках „ехо“, но и този път не ми отговори никой. Роза застана до мен и се вкопчи в ръката ми. Тръгнахме заедно през тъмната част на павилиона към осветения от прожектори последен декор. Препънах се в шнура, опънат от осветителите, и добре че Роза ме хвана, инак щях да падна. Излязохме откъм завесата зад декор на градска черква — скромна островърха постройка с десетина реда пейки и олтар, украсен с голямо разпятие.

При амвона стоеше друг мъж в костюм на чудовище, вторачен в огромния Исус върху кръста. Не помнех да съм чел в уестърна на Рипън да има елементи на филм на ужасите, но подобни тъпотии напълно се вписваха в стила на „Усмихнатото хлапе“.

— Извинявайте — рекох аз и се прокашлях. — Търсим Джак Рипън.

Дочул гласа ми, актьорът се обърна. Не беше толкова голям, както онова приятелче, което бяхме срещнали отвън. Всъщност костюмът не беше мъжки — имаше гърди, пък били те и чудовищни, макар че костюмът си беше доста тежичък и реших, че човекът в него определено трябва да е мъж, за да го издържи. Като специални ефекти бе дори още по-внушителен, отколкото костюма на онзи тип с цигарата. На ръст чудовището бе горе-долу колкото мен, беше широкоплещесто като защитниците в отборите по американски футбол, с пръстена на цвят кожа, наподобяваща спечена кал. Беше на ивички, които се движеха независимо една от друга, досущ люспи, и които образуваха нещо като ризница или броня. В кръста съществото бе съвсем тясно и имаше къси, но мускулести крака с изпъкнали капачки на коленете. Огромните му стъпала бяха широки, плоски, с три пръста, а ръцете му бяха дълги и тънки, със страховити нокти.

Маската обаче си беше истински шедьовър. Едрото чело и плешивото теме бяха кокалести и избраздени с дебели червени жили. С изпъкналите си очи, огромните уши и липсата на нос чудовището сякаш имаше за глава череп на мъртвец, впечатление, засилвано от едрите жълти зъби, подаващи се изпод червените бърни. Съществото нямаше брадичка, а долната му челюст бе съчленена към главата по същия начин, както при алигаторите. Един бог знае колко часове е отнело да прикачат всички тези джунджурии, но окончателният резултат бе наистина изумителен. Казах си, че този път може би ще се престраша и ще отида да гледам филма, щом го пуснат по кината.

— Наистина невероятно! — рече Роза, сякаш разчела мислите ми. — Но сигурно умираш от жега.

Точно в този миг то ни връхлетя.

Ей така, ни в клин, ни в ръкав. Движеше се с невиждана бързина. Не забелязах нищо друго, освен как се стрелна и се завтече по пътеката между пейките към нас, надавайки оглушителен писък. Въпреки огромната скорост, с която препускаше, първа до мен достигна вонята: тежка и гнусна, съвсем животинска, на лайна и пот. Смрадта на стопански двор, на зоологическа градина и циркова менажерия.

После страшилището ме удари.

В един миг стоях до Роза, в следващия вече се приземих по задник едва ли не в другия край на декора. Фраснах си главата о голия циментов под, от което ми излязоха свитки. Останах без въздух, ребрата, които и бездруго ме боляха, ме наказаха жестоко, когато се опитах да си поема дълбоко дъх. Вдигнах глава и усетих как във врата ме пронизва остра болка. Роза не се беше помръднала: стоеше като попарена и ме гледаше зяпнала от изумление, с широко отворени очи. Забелязах как отклонява бързо поглед нагоре, пак долових животинската миризма, после отхвръкнах назад и съборих пейките, които западаха като плочки на домино.

Да ви призная, нямах нищо против да си лежа в несретата си, но чух уплашения писък на Роза. Успях криво-ляво да застана на четири крака и да видя как чудовището — сега вече го възприемах само и единствено като чудовище, без сянка на съмнение — хваща Роза за врата, вдига я и започва да я разглежда. Тя изпищя, насмалко и да повърне, и изрита с все сила страшилището по гърдата. То отвърна, като заби ноктите на свободната си ръка в лицето й и го раздра. От тъничките тъмни ивици веднага рукна кръв, превърнала прелестните черти на Роза в обагрена в червено мрежа. Съществото докосна с окървавена лапа устните си, после плахо прокара нокът по врата на Роза. Пак бликна кръв, но слава богу, както личеше, не бе засегната сънната артерия.

Огледах се за нещо, което да използвам вместо оръжие, и изтеглих масивния крак на една от пейките, които при падането бях натрошил. Той се бе цепнал на две и в единия край беше остър като копие. Стиснах го с все сила, нададох на свой ред дивашки вик и се спуснах към страшилището.