Небесни псета

— И след това никой от тях вече не говореше с мен по предишния начин. Но не ми говореше и така, както бях очаквал. Не проумявах защо. Предложих на едно от момчетата — Анди, беше най-добрият ми приятел, да му доведа и на него две момичета, въобразявах си, че така ще загладя положението. Къде ти! След това той престана да ми говори.

— Сигурно е било ужасно.

— Толкова ли не виждаш? Всичко ми беше поднесено на тепсия. Винаги имах подръка момичета и хапчета, с които да се тъпча. А после, след като започнаха да въртят „Солникови и Пиперкови“ и всички заповтаряха в хор: „Достатъчно топло ли е?“, се почна една! Скъсвах се от чукане.

— Още не разбирам…

— Но знаеш ли кое беше най-лошото? Кое и досега ме мъчи?

Въпросът беше риторичен, но аз зачаках отговор. Получих го под формата на прошепнато „Какво?“.

— Най-лошото беше, че това бе връхната точка.

— Връхна точка на какво?

— На живота ми, Роза. Точно така. Апогеят на моя живот. Получих всичко, за което можех да мечтая, когато бях на шестнайсет години. И го разбрах още щом то започна да се разпада, когато „Солникови и Пиперкови“ престанаха да са хит. Най-неочаквано момичетата започнаха да увъртат и да не откликват с такава готовност, а хапчетата станаха с пари. Минувачите по улицата вече не се втурваха към мен да ме питат дали е достатъчно топло. Сочеха ме с пръст, шушукаха си нещо и клатеха тъжно глави. „А, той ли бил! Как му беше името?“. Направо ги чувах. И се чувствах така, както вероятно се чувстват и твоите момичета. Чувствах се като прецъфтяла проститутка, която не може да се надява на нищо, освен на увиснали като стари пазарски чанти гърди и спомени за мечти, които никога няма да се сбъднат. Изгорях още преди да съм навършил годините, когато по закон мога да гласувам или да си поръчам едно питие. И се превърнах в поредната от безкрайния низ залязващи холивудски звезди. Така стигнах дотук.

Роза ме погледна — бе неописуемо тъжна. Бях я виждал да гледа по същия начин и някои от своите момичета. Не ми стана особено приятно, но съзнавах, че съм си го изпросил със своя разказ.

— Съжалявам — рече ми тя.

И изглеждаше искрена.

— Но дали съм огорчен? — попитах аз.

Роза застана нащрек, ала после, когато й се усмихнах, се поотпусна отново и грейна заедно с мен.

— Е, да вървим при Изкормвача — подканих аз. — Нося в себе си озлобление, трупало се двайсет и пет години. Защо да не си го изкарам на този тарикат?

Роза ме хвана за ръката и излязохме от ресторанта.

Ако сте били в отпуска или сте пътували, или по някаква друга причина ви се е налагало да отседнете в евтин мотел — от онези, които сякаш са извадени от калъп, с телевизионни приемници, занитени към масата, и картини с размазани цветя над леглото, и омаслявен стар телефонен указател в чекмеджето на нощното шкафче, който в крайна сметка започвате да четете, защото по телевизията пак не дават нищо и какво друго да правите, няма да седнете да зяпате размазаните цветя, я — та ако сте отсядали в такъв мотел, знаете, че на рецепцията като че ли работи един и същи човек, задължително с развалени зъби. Да си речеш, че заводът, бълващ еднаквите мотели, произвежда по калъп и по един такъв администратор — в комплект с всички трийсет произведени стаи.

Е, същото е и на пропуска на снимачните павилиони.

И аз не знам как става така, но откакто съм започнал да влизам в снимачни павилиони — а го правя вече, кажи-речи, трийсет години — на будката при входа пази сякаш един и същ старец, независимо коя е студията и в коя част на града се намира. Остава му към една година до пенсиониране, той има вид на болник, който всеки момент ще умре от рак, облечен е в униформа, която никога не му е по мярка, и носи олющена значка с името. Шапката му винаги е нахлупена прекалено ниско, чак до ушите, от които стърчат косми, и дядката задължително я вдига, когато говори с теб, при което лъсва голото му теме, увенчано с няколко проскубани кичура бяла коса, които обаче винаги са поръсени с пърхот.

Откъде ги изнамират тия старчоци? Снимачните павилиони не са чак толкова много. Да не би някъде да има семейство с десет еднояйчни близнаци? И защо пазачите винаги са стари? Защо студиите не вземат колкото за разнообразие някой по-млад пазач? Или пък през 1914 година продуцентът Карл Лемли е замразил за някой свой пищен филм клетите братя близнаци, така че те да бдят вечно над подстъпите към киноцарството?

И защо — кажете ми, моля ви се — защо всички те се казват Пийт?

— Добър вечер, Пийт — рекох, след като спрях при входа.

Дори не си направих труда да погледна името върху значката.

— Здрасти — отвърна той. Винаги казват това. — С какво мога да ви помогна?

— Тук съм за среща с господин Рипън. Марти Бърнс.

— Трябва да проверя — рече Пийт и се върна в будката.