Небесни псета

Сервитьорката, която чакаше малко по-встрани да види реакцията й, рече:

— Точно така!

После ми намигна и забърза към съседната маса.

Хранехме се в относително мълчание, само от време на време разменяхме мнения колко вкусна е храната, инак всеки бе погълнат от мислите си. Продължихме разговора чак когато келнерката раздига чиниите и донесе десерта и кафето (прасковен сладкиш за Роза, орехова паста за мен).

— Та как стигна дотук, Марти? — попита Роза кафето си.

— След Четиристотин и пета улица завих по магистрала Марина, после свърнах наляво към Минданао, после…

— Друго имах предвид.

— Знам какво си имала предвид — рекох й.

— Извинявай — каза Роза и видимо се стегна.

Намеренията ми бяха други.

— А ти как стигна до „Нощен приют“? — попитах я. — Нещо не ми се вярва, когато си била малко красиво момиченце, да си мечтаела щом пораснеш да държиш приют за проститутки.

— Не — подсмихна се тя. — Не съм мечтала за това. Но не съм била и красиво момиченце.

— Я не ме баламосвай!

— Наистина! Бях ужасно кльощава. Само колене и лакти. Разцъфнах късно.

— Печели онзи, който знае да чака — отбелязах аз.

— Мечтаех си да стана балерина. Естествено. Като всяко друго момиченце в Щатите. И може би в Канада. А сигурно и в Узбекистан и Горна Волта.

Навсякъде

 — натърти Роза и се засмя. — Но бях толкова загубена, че дори не набирах смелост да споделя с някого. Помня, веднъж мама попита дали съм искала да ме запише на балет в местната школа. Умирах си от срам от начина, по който изглеждам и се движа, и й казах, че не искам, затова тя ме записа в школата по керамика. Най-добрата ми приятелка се записа балет и всяка седмица ми разказваше как е било. Ходех в библиотеката и четях като луда за известните балерини, а веднъж се промъкнах до гимнастическия салон и през един отворен прозорец погледах момичетата от балетната школа. После хукнах към къщи, плаках дълго и си мечтаех, че и аз някой ден ще бъда там. И ще танцувам по прогнилия стар под на школата. И през ум не ми е минавало да си мечтая да стана истинска балерина. Тъжно, нали?

— Не, защо? — възразих аз. — Дори е мило. — При нас дойде сервитьорката, която отново напълни чашите с кафе. — Значи излиза, че си била зубър.

Роза кимна и прокара длан през косата си. Взрях се в нея, но не видях и помен от кльощавото недодялано момиченце.

— Да. Макар че в гимназията не бях от най-изявените. Все не ми достигаше нещо. Баща ми беше преподавател по социология в Чикагския университет.

— Там ли си израсла?

— Ъхъ. Там наистина съществуват традиции за

активни

, насочени към живота изследвания, заложени още по времето на Робърт Парк, нали го знаеш?

Направих физиономия и свих рамене.

— Както и да е. Вероятно оттам съм наследила това желание да върша добро. Татко почина още докато следвах, но според мен, ако беше жив, щеше да одобри работата ми в „Нощен приют“.

— А защо да не я одобри? Онова, което правиш, е блестящо. Колцина ще се нагърбят с подобно нещо?

— Много мило от твоя страна — отбеляза Роза, — но ще се изненадаш колко малко са желаещите. За някои това е като да работиш с прокажени. Като с хора, които ще ти лепнат заразата, все едно е грип. Или СПИН.

— Както е казал мъдрецът: „Доста негодници се навъдиха“.

— Амин — рече Роза и вдигна мини наздравица с чашата кафе.

Усетих, че пак мисли за пожара, и се опитах да сменя темата.

— Не мога да си представя аз да защитя докторска степен — подхванах. Роза направо прихна. — Защо се смееш? — попитах я.

— Докторска степен не се защитава, а се изтърпява. И всъщност не е свързана чак толкова с умствените способности, както си мислят повечето хора. А по-скоро с упоритостта. Ако се навърташ достатъчно дълго в университета и на научния ръководител му втръсне да гледа тъпата ти физиономия и да ти чете глупостите, ти присъжда докторска степен колкото да се отърве от теб.

— Както го описваш, прилича много на „Оскар“-ите — отбелязах аз.

И двамата се засмяхме.

— Сигурно си е било страхотно да прекараш детството си в Холивуд — каза Роза, като натърти задъхано на „страхотно“ и ме прикова с Онзи Поглед.

Онзи Поглед е познат на всички що-годе известни актьори! Той съчетава завист с благоговение, подправени с щипка презрение — защото в края на краищата си от „шоубизнеса“ — и се появява върху лицата на всички простосмъртни, които си представят Индустрията такава, каквато тя твърди, че е, а не такава, каквато е. Онзи Поглед е плод на седемдесет години приказки и таблоидни небивалици — още от Арбъкъл Дебеланкото — за щурия живот вътре във „фабриката за мечти“. Истината не е важна, тя не може да бъде втълпена на хората отвън. Точно както при множеството, отказващо да повярва, че във франкмасоните няма нищо сатанинско и те не са нищо повече от досадни дъртаци, които се разхождат със странни шапки и се ръкуват по много смешен начин, цял легион са убедените, че животът в Холивуд е безкраен низ от минети, кабриолети и скъпа-прескъпа дрога.

А кой съм аз, за да разсейвам мъглата?

— Понякога наистина си беше страхотно — казах.