Небесни псета

— Ние в Япония възприемаме света много по-цялостно, холистично, отколкото вие в Щатите. Например не разграничаваме бизнеса от удоволствието. Представяме си по различен начин и обществения, и частния живот, и пространството между тях. В Щатите един предприемач купува дадено предприятие, за да го раздроби и да го продаде на части, за да спечели бързо. Японският предприемач купува частите и търси начини да ги обедини така, че да създаде по-голямо цяло. Вие гледате в близкото бъдеще. А ние се целим в далечното. И то не само в предприемачеството, но и в културата. Горьо-до — също. Те виждат възможности тук, в Щатите. Може би не днес, дори не и утре. А в по-далечно бъдеще. Те виждат цялото отвъд частите, вътре в частите. Ако поканите корпоративна Япония — „Йошитоши“ — в своята страна, вие взимате не само частта. Заедно с нея идва и престъпна Япония — якуза. Но също така и духовна Япония, тъй като те са части от едно неразривно цяло. Геньоша. Горьо-до.

— И какуре ли? — попита Роза.

Сега вече внимаваше.

— И какуре — кимна Йоримицу. — Ние също трябва да гледаме в бъдещето. Каквото и да става тук, в Лос Анджелис, то е само част от стратегията, ход в една игра, играна в продължение на много-много години. И най-дребната ми постъпка днес ще отекне пред мен и през идните години значението й многократно ще се увеличи. И то по начин, който надали съм очаквал. Ако не обмислям внимателно тези постъпки, как ще си представя какви ще са последиците от техния отзвук след десет, петдесет, сто години!

— Никога не бих се сетил да погледна на нещата в тази светлина — отбелязах аз и поклатих глава. — Прекалено сложно и потискащо е.

— Точно по тази причина не си и горьо-до. Не си и какуре. Затова пък си тук и си загазил здравата.

„Да, тук Йоримицу беше много прав“, помислих си и се свих на кравай върху метнатата на пода постелка. Тъкмо се наместих, така че криво-ляво да ми е удобно, и на вратата се почука лекичко. Подскочих като ужилен и седнах на постелката точно когато вратата се отвори и в стаята надникна Роза.

— Марти! Буден ли си? — прошепна тя.

— Не мога да заспя.

— Аз също — рече Роза и влезе.

Беше облечена в красиво кимоно на цветя. Докато стоеше на вратата, видях за миг на светлината в коридора прелестното й тяло под коприната. Докато Роза затваряше вратата ми се стори, че съм зърнал Бенкай, който, хванал дръжката на сабята, стои на пост в коридора.

Свалих крака от постелката, а Роза седна до мен. Беше само на педя и макар да не се докосвахме, от нея ме лъхна на изтощение и пот. Тя бе кръстосала ръце върху стомаха си и се бе сгушила в кимоното, въпреки че в къщата не беше кой знае колко студено. Йоримицу бе предложил и на мен кимоно, но ми се стори, че ще приличам с него на бостанско плашило.

— А ти набожен ли си? — попита Роза.

— Не бих казал — отвърнах аз. После се поправих. — Не, не съм. Баща ми уж беше юдеин, а майка ми не беше нищо. А ти?

— Родителите ми си имаха своите католически мигове, но никога не са били кой знае колко набожни. Когато бяхме малки, ние със сестра ми трябваше да ходим на неделно училище, но според мен родителите ни пращаха на него колкото да могат да си се чукат на спокойствие в неделя сутрин.

— Аз пък не съм стъпвал на неделно училище. Бях прекалено зает да се снимам във филми. Доста трудно е да си вярващ, ако си в Индустрията, макар че и в нея преклонение — дал бог. Но мен ако питаш, това преклонение надали ще влезе в сметките, когато дойде денят на Страшния съд. Да ти призная, отдавна не съм мислил за тези неща. Не помня кога за последен път съм вярвал в нещо.

— Виж, сестра ми наистина си е набожна — отбеляза Роза.

— Така ли?

— Да. Но стана вярваща едва след като порасна, всъщност след като загуби детето си. Но тя пък отиде в другата крайност. Влезе в нещо като католически култ.

— За мен католицизмът винаги си е бил култ — рекох аз.

— За мен също. Но сестра ми го взима много присърце. Наистина вярва не на шега в битката между доброто и дявола и във влиянието на злото върху земята. Говори за ангелите така, както другите говорят за телевизионните звезди или за бейзболистите. Не сме много близки.

— Шантава работа — отбелязах аз.

— Така ли мислиш? — погледна ме Роза. Никой от нас не си беше направил труда да включи лампата, но видях, че в очите й се отразява мъждивата светлина, просмукваща се през прозореца. — И сега ли смяташ, че е шантава?

Въпреки всичко, което се бе случило, въпреки онова, което бяхме изживели двамата, Роза повдигна именно въпроса, за който съвсем преднамерено се бях опитвал да не мисля. Бях изслушал разказа на Йоримицу за якуза, за горьо-до и бесовете точно както човек слуша обясненията на сценарист преди началото на снимки. Но всъщност още не го бях осмислил.

— Не казвам, че приемам всичко за чиста монета — рекох аз.

— Какво още трябва да се случи, за да го приемеш? Божичко! Та ние видяхме с очите си онова… онова нещо в снимачния павилион. То ни нападна! Усетих го, долових миризмата му. Бог ми е свидетел, никога досега да съм се сблъсквала с такава смрад.