Небесни псета

Кимнах при спомена за чудовищната воня, разнасяла се от съществото.

— Още ли смяташ, че е било някакъв актьор в гумен костюм? — попита Роза.

— Не — признах си от немай-къде. — Това беше… нещо друго.

— Ами онова, дето си видял, когато са убили Шери? Чудовището на скалите и детето? Как го нарече Йоримицу?

— Капа — отвърнах аз.

След като домакинът ни приключи с разказа си, му описах накратко какво съм видял във Васкес Рокс. Той каза, че с този обред вероятно са призовавали тенгу, че жрецът на горьо-до и по-низшият бяс са го примамвали с червата на момичето. Йоримицу кимна, когато продължих разказа си, и не се изненада, щом му споменах за уродчето, на което съм се натъкнал.

— Капа — прошепна той и от начина, по който го изрече, ме побиха тръпки.

Обясни ни, че капа е изключително злобен и пакостлив бяс, нещо като вампир, който обаче се среща обикновено край вода. Определено бе озадачен и разтревожен, че такъв бяс е отглеждан и тук, в Калифорния.

— Да — рече Роза и потрепери лекичко до мен. — Останах с впечатлението, че наистина го стресна, когато му спомена за това.

— Аз останах със същото впечатление — потвърдих. — Хич не ми се мисли какво означава това.

— Сега съжалявам, че не съм по-набожна.

— В какъв смисъл?

— Струва ми се, че така щях да имам някаква закрила. Както да вдигнеш пред себе си разпятие и да поръсиш малко светена вода, с която да разпъдиш бесовете.

— Едва ли ще ти свърши работа — отбелязах аз.

— Защо?

— Ами защото това е друга вяра. Както в онзи филм, май се казваше „Храбрите убийци на вампири“. Селяните държат разпятия, за да прогонят вампира, но на него това не му действа, понеже е евреин.

— Глупости! — отсече Роза.

— Защо пък глупости? Какво значи светената вода на католиците за един японски тенгу?

— Може би самата вяра вече е достатъчна — каза Роза. — Може би тъкмо тя е важна.

Известно време седяхме мълком в мрака, докато не проумях защо всъщност водим този разговор.

— Наистина ли вярваш, че това са бесове? — попитах аз едва чуто.

Роза се подвоуми, но за кратко.

— Според мен бихме могли да ги наречем и така. И се притеснявам, че двама неверници като теб и мен нямат с какво да се защитават срещу тях.

— Бенкай нали е тук! — напомних й аз и кимнах към вратата.

— Опасявам се, че и това няма да е достатъчно — пророни Роза.

После и аз не знам какво ни стана. Уж седяхме в тъмното, уж си приказвахме, умувахме, тревожехме се.

А после вече лежахме в тъмното: целувахме се, прегръщахме се, търсехме се.

Никак не ни беше лесно с нашите рани. Аз трябваше да внимавам, докато я милвам по страните и гърдите, които бяха издрани. Тя трябваше да се намести предпазливо отгоре ми заради пукнатите ребра.

Накрая все пак намерихме начин.

Е, не беше от най-върховите изпълнения. Нямаше взривове, нямаше бликнала като гейзер светлина, нито пък порой от куршуми, които фучат като в тунел. Нищо такова! Само двама капнали от умора уплашени души, които намират утеха и подслон в уморените си обятия.

Беше хубаво.

Още щом свършихме, и в главата ми отново нахлуха мисли за бесове, за разпорени стомаси и извадени вътрешности, за дребни япончета с огромни мечове, сега обаче те не ми се струваха чак толкова страшни.

Заспахме прегърнати.

И пак заедно се събудихме и скочихме като ужилени.

В стаята нахълта Йоримицу. Чувах как в коридора и нагоре-надолу по стълбището търчат хора, които крещят на японски. Йоримицу застана на вратата, вторачен в нас. Роза се спусна да се загърне с кимоното, аз си затърсих пипнешком гащите. Йоримицу ни гледаше някак странно — подсмихваше се лукаво, докато се обличахме, после влезе в стаята и затвори вратата. Не включи осветлението, но Роза щракна нощната лампа до постелката.

Йоримицу наистина си изглеждаше необичайно. Беше облечен в същото кимоно, както и преди, но косата му приличаше на кошер, брадата му също беше сплъстена и по нея бе полепнало нещо, сякаш той се връщаше от бой с торти. Лицето му беше моравочервено, Йоримицу дишаше тежко през уста.

— Какво става? — попитах аз, като се мъчех да нахлузя обувките си.

Роза бе надянала кимоното, но въпреки това продължаваше да се крие зад мен.

— Трябва да вървим — изграчи Йоримицу.

Гласът му беше дрезгав, сякаш на гърлото му бе заседнало парче сладкиш.

— Какво се е случило? — поинтересува се Роза.

— Горьо-до — поясни той със странна усмивчица. Ни в клин, ни в ръкав забелязах, че зъбите му са снежнобели. — Трябва да вървим.

Изправих се и дръпнах подире си и Роза от възглавницата. Тя се вкопчи в ръката ми.

— Къде? — попитах аз. Тук имаше нещо гнило. — Защо?

Нещо изблъска с все сила по вратата. Аз подскочих, Роза зяпна от уплаха, но Йоримицу дори не се обърна натам. Вместо това пристъпи към нас и се ухили още по-широко.

— Опасност. Да вървим! — подкани пак той.

По вратата пак се заблъска, данданията и топуркането в коридора се засилиха. Йоримицу продължи да върви към нас, а аз усетих, че отстъпвам, без да зная защо. Роза се вкопчи още по-силно в ръката ми.

— Хайде, тръгвайте — рече той с глас, наподобяващ торба натрошено стъкло.