Небесни псета

— А си се размърдал още веднъж и си мъртвец, непрокопсаник такъв — изръмжа ченгето. Приклекна до мен и допря до бузата ми дулото на своя пистолет трийсет и осми калибър. — Иде ми още тук да ти пръсна черепа. Не ме предизвиквай излишно.

Искаше ми се да се свия на кравай, толкова ме болеше, но бях уплашен до смърт и не смеех дори да мигна. Усещах как оръжието трепери в нервната ръка на полицая и знаех, че е отправил заканата не на шега.

Сега вече сирените виеха точно пред хижата, чух как се затръшват две-три врати на коли. С крайчеца на окото видях как в стаята влизат две цивилни ченгета. Бяха направили само три-четири крачки, когато застинаха като вцепенени. Погледнаха мен, после и ченгето при окървавения труп, сетне пак мен.

— Божичко! — каза единият.

Вторият само дишаше тежко.

— Лейтенант — рече ченгето на име Джон. — Виждате ли този ужас?

— Господи, каква гледка! — отвърна лейтенантът.

Всички се умълчаха, вторачени в тялото. После се върнаха при мен.

— Изправи го — чух как нарежда другият детектив.

Двамата от патрула ме сграбчиха за ръцете и ме вдигнаха от пода. Залитнах, докато ме влачеха, но ченгето, заканило се да ми пръсне черепа, продължи да ме стиска за ръката, докато си възвърнах равновесието.

Двамата детективи бяха на средна възраст, и двамата бяха с шкембенца. Лейтенантът имаше нос като камба и уши като зелеви листа, другият беше с помръкнали очи и ме гледаше през очила с двойни стъкла. Всички зяпаха разголените ми, оплескани с кръв слабини. Не помня членът ми някога да е бил по-малък. Само да не си помислите, че съм особено надарен!

Детективът с очилата пак вдигна поглед към лицето ми.

— Този кретен ми е познат отнякъде — рече той.

Другите също се взряха в мен. Очаквах всеки момент някой да забучи пръст в гърдите ми и да ме попита: „Достатъчно топло ли е?“.

— Да — съгласи се лейтенантът, — и на мен ми се струва познат. Как се казваш, негоднико?

— Санди Солников — отвърнах аз.

Дявол го взел, тоя май нямаше кабел.

— Не ми говори нищо — рече лейтенантът. — А на теб?

Колегата му поклати глава.

— Не. Но знам, че го познавам този тип.

Отпред спряха още автомобили, включително една линейка. Влязоха още двама цивилни, единият с черна медицинска чанта. Той отиде право при тялото.

— О, боже! — простена и поклати тъжно глава.

— Защо, кретен такъв, си я обезобразил така? Защо? — попита другият детектив.

Изтръпнах, почувствах се мъртъв, докато слушах как лекарят обръща трупа зад дивана. Той изпсува задъхано.

— Защо? — повтори детективът и ме ръгна с все сила с пръст в гърдите.

— Не съм — бе единственото, което успях да кажа, забил поглед в земята.

От очите ми се застичаха сълзи.

— Аууу! — възкликна Джон Ченгето. — Малкият негодник се чувства кофти, след като го пипнахме.

— Не съм го направил аз — повторих и се разхлипах.

— Не си го направил ти — изимитира ме лейтенантът и поклати глава. — А това по пишката ти сигурно е кетчуп, а? Сос от задушено.

Сега вече ревях, без да се крия. Изобщо не се владеех.

— Роза! — хлипах безутешно.

— Така се е казвала ли? — изкрещя лейтенантът. — Така ли се е казвало клетото момиче? Погледни ме де!

Нямах сили да вдигна глава. Ченгето го направи вместо мен, като ме сграбчи за брадичката.

— Ела тук, негодник такъв!

Без да ме пуска, лейтенантът ме поведе към другия край на стаята, където беше трупът. След като заобиколихме дивана, стиснах с все сила очи, за да не гледам тялото. Усетих, че някой ме шляпва отстрани по главата. Дупката, останала от избития зъб, ме заболя непоносимо, но въпреки това тръпката, плъзнала по тялото ми, не ме извади от вцепенението.

— Погледни! — изкрещя с цяло гърло ченгето и пак ме зашлеви. — Виж какво си направил!

Отворих очи, но пак погледнах в нозете си. Виждах пръстите на краката й, които сега сочеха към мен. Ноктите бяха опръскани с капчици кръв. Онези, които не бяха изтръгнати.

Лейтенантът ме сграбчи за косата и вдигна рязко главата ми, насилвайки ме да видя всичко.

Плъзнах поглед нагоре по краката й, издрани до кръв, по бедрата, корема и изръфаното кърваво празно пространство, където преди бяха прелестните й гърди. Шията й бе разкъсана като от вълк (или от бяс, прошепна ми някъде отвътре тих гласец).

Но лицето й си беше непокътнато. Устата й беше изкривена от болка, очите й бяха разширени от предсмъртен ужас.

Колкото и невероятно да звучи — най-малкото така прозвуча на ченгетата — аз спрях да плача и избухнах в смях. Колкото и да се опитвах да сподавя смеха, колкото и зловещо да прокънтя той, не можах да се сдържа.

Не беше Роза.