Небесни псета

Усетих и че мислите ми непрекъснато ме връщат към Роза. Къде ли беше? Когато политна, тенгу грабна и двама ни — мили боже! На този кретен му поникнаха криле, той ги разпери и хоп! — излетя през прозореца. Дали Роза още беше жива? Дали тенгу не си я беше запазил за десерт? Дали не я ядеше? Или може би я чукаше? Или пък я превръщаше в бяс?

И дали това изобщо бе възможно?

Докато прехвърлях отново и отново случилото се наум, непрекъснато ме глождеше някаква мисъл. Дадох си сметка, че ме е тормозела през цялото време, но не си я бях изяснил до степен, че да задам въпрос. Сега обаче си я изясних и попитах:

— Ей — рекох на ченгетата, — а как разбрахте, че съм в хижата?

Видях, че Лопес се споглежда с колегата си, който ме стрелна с очи в огледалото за обратно виждане и сви рамене.

— Обадиха ни се по телефона — каза Лопес.

— Кой?

— Не се представи.

Рипън? Сто на сто. Или някой от приятелчетата му. Но защо? Защо просто не ме бяха очистили, защо не ме бяха оставили като Сид и Шери (а също и Джон Дългуча и неговото момиче) в доста немилостивите лапи на тенгу? Можеха като нищо да ме премахнат, но явно имаха причина да ме пощадят — трябвах им жив. Автомобилът зави рязко, белезниците се впиха с охлузените ми китки и аз разбрах, че тъкмо това е отговорът.

Аз им бях изкупителната жертва, отговорът на неизбежните въпроси за камарата от трупове по улиците, като се почне от Джон Дългуча и неговата проститутка и се стигне до Мики Марвин. Имах отвратителното чувство, че в „Рипън Ентъртейнмънт“ и сега работят с пълна пара, за да скалъпят доказателства, които по един или друг начин да стоварят върху мен всички убийства. Така де, Рипън си бе ненадминат майстор в това да пакетира и да пробутва на хората и най-невероятните сюжети. Липсваха му само Дейвид Линч в креслото на режисьора и Хенри Джеймс в Белия дом.

Нали познавах Индустрията, си представих как Рипън вероятно ще си запази всички права и дори ще превърне цялата тази каша в телевизионен филм. Дори вече си представях рекламите: „Достатъчно топло ли е? Убийствата на Солникови и Пиперкови“.

Тъкмо превъртах наум филма, когато чух как Флеърти псува и натиска рязко спирачките. Точно пред нас напреки на тесния път бе спрял голям стар кадилак с предница, опасно насочена към насрещното платно. Само на петдесетина метра имаше остър завой без всякаква видимост. Ако някой се зададеше оттам, доста трудно щеше да спре и да избегне челния удар със спрелия автомобил. В началото ми се стори, че кадилакът е изоставен, после обаче забелязах силует, надвесен над волана. Ченгетата също го забелязаха.

— Инфаркт? — каза Лопес.

— По-добре да е мъртъв — отвърна Флеърти. — Ако е заспал, ще го убия с двете си ръце.

Флеърти даде на заден няколко метра и остави бурканът върху покрива да свети и да се върти.

— Ти стой с него — каза на колегата си и слезе от колата.

Тръгна към кадилака, без да изпуска от очи пътя отпред. Лопес също отвори вратата и понечи да слезе, когато колегата му се наведе, за да надзърне през прозореца на шофьора в другия автомобил. Флеърти продължаваше да наблюдава през рамо пътя отзад, но Лопес му извика, че ще го предупреди, ако някой се зададе. Видях как Флеърти почуква по стъклото, но човекът, надвесил се над волана, не отговори. Флеърти натисна дръжката, вратата обаче не се отвори. Чух го, че пак псува. Лопес слезе от полицейския автомобил и направи една крачка към колегата си, но той му махна да стои и да ме пази. Лопес спря, оставяйки предната врата отворена. Загледа с ръце на хълбоците — малкият му пръст опираше края на кобура.

Погледнах назад точно когато Флеърти отиде бързо от другата страна на кадилака. Движението по пътя не бе оживено, но аз се учудих, че досега не е минала нито една кола и в двете посоки. Чуваха се само чуруликането на птиците в гората и накъсаното пращене на полицейската радиостанция.

Флеърти натисна дръжката и на другата врата, но и тя беше заключена. От тази страна обаче прозорецът бе смъкнат наполовина, така че ченгето бръкна и напипа бутона отвътре. За да го издърпа, трябваше да се сгъне одве и да застане настрани и аз видях как мърда устни — бълваше поредния порой псувни. Накрая явно се справи, защото се ухили и вдигна палеца на свободната си длан към Лопес. Извади предпазливо ръка и дръпна дръжката. Вратата се отвори и Флеърти се наведе към купето.

Тъкмо се пресегна към сведения над волана шофьор, когато зад завоя се чу задаващ се автомобил. Видях как Лопес се обръща и тръгва заднишком, вдигнал ръце над главата си — да покаже на автомобила да спре. Докато минаваше край мен, забелязах как очите му се разширяват. Той заклати с все сила глава, смъкна ръце и кръстоса длани, сякаш се пазеше. Извърнах се на седалката и видях как с пълна скорост се задава черен автомобил. Беше с тъмни стъкла и не различих шофьора, но усетих, че няма да има време да спре. Опитах да се притисна към предната седалка, ала прихванатите към лоста на тавана белезници ми пречеха.

Предсмъртното „Не!“ на Лопес бе заглушено от мощния трясък.