Некромантът

Запромъква се покрай стената към стълбите. Струваше му се логично семейство Фламел да имат повече от едно жилище в града. Сигурно бяха подготвили места, където могат да избягат, ако ги грози опасност. Джош се надяваше, че ще успее да открие на горния етаж някакъв адрес — сметка, писмо или нещо друго, което да му подскаже къде са. Перилата се разклатиха, щом се хвана за тях — дървото бе станало меко като желе. Той дръпна погнусено ръка и се канеше да я избърше в джинсите си, но се спря. Щом тази гадна черна плесен можеше да разяжда дървото, какво ли щеше да стори с панталоните му? Последното, което му трябваше сега, бе те да изгният върху краката му. Дали това нещо би могло да разяде плътта му? — зачуди се изведнъж Джош и потрепери. Желанието да се обърне и да избяга бе почти непреодолимо, но той знаеше, че единственият шанс да намери сестра си е свързан със семейство Фламел, затова пое нагоре по стълбите.

При всяка стъпка дървото се огъваше под тежестта му. Беше стигнал до средата, когато кракът му проби едно стъпало с глухо пращене. Той усети как цялото стълбище се разлюля и осъзна, че ще се срути. Хукна нагоре, преодолявайки остатъка от разстоянието, точно когато стълбището потрепери и рухна с трясък в книжарницата долу. Гърдите на Джош се блъснаха в площадката; краката му увиснаха във въздуха, докато пръстите му драпаха да се заловят за дебелия килим, постлан на горния етаж. Той обаче се разкъса на нишки в ръцете му. Джош се опита да изкрещи, но звукът преседна в гърлото му. Парче от килима се отпра и остана в дланта му. Той се хлъзна назад…

Твърди като желязо пръсти стиснаха китката му.

Джош бе издърпан нагоре и откри, че се взира в яркозелените очи на Пернел Фламел.

— Джош Нюман — промърмори тя, докато го оставяше внимателно на площадката. — Не те очаквахме.

Никола се появи от една врата и застана до жена си.

— Очаквахме… неприятности — рече той тихо. — Радвам се да те видя.

Джош потърка схванатите си китки. Силата на Пернел бе изумителна. Тя едва не бе изкълчила раменете му, когато го вдигна във въздуха. Момчето притисна ръце към гърдите си — там, където ги бе ударил в площадката — и си пое дълбоко дъх. Беше насинен, но не мислеше, че е счупил някое ребро.

— Какво те води насам, Джош? — попита тихо Пернел, а очите й изучаваха лицето му. После сама отговори на въпроса си:

— Софи.

— Софи изчезна — рече без дъх Джош. — Беше отвлечена от едно момиче, което се нарече Ифа. Каза, че е сестра на Скатах — добави той. — Със сигурност приличаше на нея. — Видя как израженията им се промениха леко и забеляза нещо като страх да трепва в очите на Алхимика. — Това не е хубаво, нали?

Пернел поклати глава.

— Никак не е хубаво.

Глава 15

— Vingt… vingt-et-un20… двайсет и два. — Жана д’Арк се плъзна надолу по тревистия склон и се озова отново до своята приятелка на бреговете на тесния поток. — Как се наричат двайсет и два саблезъби тигъра? — попита задъхано слабичката сивоока жена. — Стадо, глутница?

— Аз ги наричам проблем — рече безцеремонно Скатах. Изправи се и погледна нагоре по склона. — А сега ще ми кажеш, че идват насам.

Жана кимна.

— Идват насам — каза тя с усмивка.

Скатах потопи крак в потока. Стъпалото й се побра изцяло в един огромен вдлъбнат отпечатък в калта.

— Това е мястото им за водопой. — Тя затвори очи, вдиша дълбоко и посочи с един от своите еднакви къси мечове. — От юг идват още.

— И от изток — добави Жана.

Скати отвори очи и погледна приятелката си. Късното следобедно слънце оцветяваше бледата кожа на Жана в златисто.

— Откъде знаеш?

Французойката хвана червенокосата Дева-воин за рамото и я завъртя. Три огромни саблезъби тигъра се бяха появили от високата трева. Стояха неподвижно, свирепите им челюсти зееха, очите им бяха огромни и немигащи, само опашките им потрепваха леко.

— Да се бием или да бягаме? — попита Жана.

— Ако побегнем, ще ни подгонят — отбеляза Скатах.

— Ако се бием, ще ни надвият. Прекалено много са. Може би общо трийсет.

Най-едрият от саблезъбите тигри се раздвижи почти като в забавен кадър и направи неуверена крачка напред. Огромните му златисти очи с вертикални зеници бяха вперени в Скатах.

— Мисля, че те харесва — прошепна Жана. Докосна привързания на рамото й меч и осъзна, че ако всички същества нападнат едновременно, оръжието й ще бъде безполезно.

— Винаги съм предпочитала кучетата — рече Скатах, наблюдавайки внимателно звяра. — Тях поне можеш да ги разбереш. — Девата-воин пъхна еднаквите мечове в ножниците на гърба си и извади нунчакуто от торбичката на кръста. — Стой тук — заповяда тя и преди Жана да успее да отговори, се втурна към тигъра.

Огромното създание замръзна.

С дузина крачки Девата-воин прекоси разстоянието, а нунчакуто се въртеше с жужене в ръката й.

Тигърът приклекна, размахвайки бясно опашка, от огромните му зъби се точеха лиги… а после скочи, протегнал големите си ноктести лапи.