Невидимият пазител

— Не, Флора, ти просто не знаеш колко вулгарно се държаха… Дори се съгласяваха да се качат в колата ми, макар да ме познаваха само по физиономия. Не бяха малки момичета, а курви. Или скоро щяха да станат такива. Тази Ан бе най-лошата от всички, нали знаеш, че спеше със зет ти, че застрашаваше семейството ти, че разрушаваше свещената връзка на брака на Рос, на любимата ни глупава Рос. Да не мислиш, че Ан е била невинно момиче? Точно тя ми се предложи като проститутка и когато я довършвах, ме погледна в очите като демон, почти ми се усмихна и ме прокле. „Проклет да си“ — това ми каза и не можах да изтрия тази усмивка от лицето й дори след като умря.

Изведнъж лицето на Флора се сгърчи и тя се разплака.

— Ти си убил Ан, ти си убиец — каза тя, сякаш за да се убеди окончателно.

— Както ти обичаш да казваш, Флора, някой трябваше да вземе точното решение. Бе въпрос на отговорност, някой трябваше да го направи.

— Можеше да говориш с мен, ако си искал да опазиш долината, има други начини, но да убиваш момичета… Виктор, ти си болен, трябва да си луд, няма друго обяснение.

— Не ми говори така, Флора — той се усмихна кротко, като разкаяно дете, което е направило беля. — Обичам те, Флора.

По лицето й се стичаха сълзи.

— И аз те обичам, Виктор, но защо не поиска помощ от мен — отрони тя, сваляйки оръжието.

Той пристъпи две крачки към нея и спря с усмивка.

— Искам помощ сега. Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли да запаля фурната?

— Не — отвърна тя, вдигайки оръжието с успокоено лице. — Никога не съм ти казвала, но мразя чанчигори.

И дръпна спусъка.

Виктор я погледна с широко отворени очи, леко учуден от постъпката й и от силната топлина, която се разля в корема му и стигна до гърдите му, прояснявайки очите му и позволявайки му да забележи другата жена, която присъстваше на края му. Загърната с бяла наметка, която покриваше леко главата й, Ан Арбису го наблюдаваше от входа с нещо средно между погнуса и удоволствие. Чу зловещия й смях, преди да получи втория куршум.

Амая изскочи от къщата и тръгна бързо към ъгъла. Стискаше здраво глока на Монтес и се опитваше да долови и най-малкия шум. Чу втория изстрел и се затича. Като стигна до края на стената, надникна предпазливо към северната част на фермата, където преди много време бе имало обор. Огромната зелена врата, от която излизаше силна светлина, обагряща тревата в изумрудено, изглеждаше необичайно на това място, което първоначално бе предназначено за отглеждането на коне и крави. Флора стоеше на прага, държеше пушка на нивото на гърдите си и хладнокръвно се целеше по някого вътре.

— Хвърли пушката, Флора! — изкрещя Амая, насочвайки към нея оръжието си.

Флора не отговори, направи крачка към вътрешността на обора и изчезна от погледа на сестра си. Амая се затича след нея, но видя само една безформена сянка, просната на пода като купчина стари дрехи.

Флора седеше до тялото на Виктор с ръце, изцапани от кръвта, която шуртеше от корема му, и милваше лицето му, обагряйки челото му в червено. Амая пристъпи към нея и се наведе, за да вземе оръжието, което лежеше в краката й. После тикна глока в колана си, клекна до Виктор и постави пръсти на врата му в опит да намери пулс, докато с другата си ръка пребъркваше джобовете му. Намери телефона му и се обади на Ириарте.

— Трябва ми линейка за третата ферма след гробището по пътя за Алдуидес, имаше изстрели, чакам ви тук.

— Амая, излишно е — каза Флора почти шепнешком, сякаш се боеше да не събуди Виктор, — той е мъртъв.

— О, Флора — въздъхна тя, слагайки ръка на главата й; сърцето й се късаше, като гледаше как сестра й милва безжизненото тяло на Виктор. — Как можа?

Флора рязко вдигна глава и се изпъна като средновековна светица на кладата. Отговори с твърд тон, в който се усещаше гневна нотка.

— Ти продължаваш нищо да не разбираш. Някой трябваше да го спре, ако бях чакала ти да го сториш, долината щеше да се напълни с мъртви момичета.

Амая отдръпна ръка от главата й, сякаш я беше ударил ток.

Два часа по-късно.

Доктор Сан Мартин излезе от обора на Виктор, след като бе установил смъртта му, а инспектор Ириарте се доближи до Амая със съчувствено изражение.

— Какво ви каза сестра ми? — поинтересува се тя.

— Че намерила доклада за произхода на брашното захвърлен на паркинга на хотел „Бастан“. Навързала събитията, взела пушката, защото я било страх. Макар да не била напълно сигурна, решила да я вземе, за да се защити, ако Виктор се окажел убиецът. Започнала да го разпитва и той не само признал, ами и станал много агресивен, тръгнал към нея заплашително и тя, усещайки се в опасност, стреляла, без да се замисли. Само че той не паднал, а продължил към нея, така че стреляла още веднъж. Твърди, че не го е направила преднамерено, а съвсем инстинктивно, защото била ужасена. Белият бус е вътре, под един брезент. Флора каза, че го ползвал, за да превозва мотоциклетите, които реставрирал. В огнището и в кухнята открихме брашно в чували „Мантекадас Саласар“, освен колекцията от ужаси, която е държал на тавана.

Амая въздъхна дълбоко, затваряйки очи.

Десет часа по-късно.