Нощна сянка

Значи Мери се интересуваше от растения и насекоми, както и от алхимия, помислих си аз и потърсих скакалеца на обувките ѝ. Ето го и него. Беше като жив. А пчелата на пръстите на левия ѝ крак сякаш щеше всеки миг да отлети.

До ушите ми долетя леко жужене и сребърно-черната пчела се откъсна от обувката на графиня Пембрук и се зарея във въздуха.

— О, не! — възкликнах тихо аз.

— Каква странна пчела — посочи Хенри и замахна да я отпъди, когато тя прелетя край него.

Но аз вече гледах змията, която изпълзя от крака на Мери и тръгна по пода.

— Матю!

Той се стрелна напред и вдигна змията за опашката. Тя протегна разцепения си език и изсъска, възмутена от грубото отношение. С едно движение на китката Матю я хвърли в огъня, където змията цвърча известно време, преди да избухне в пламъци.

— Не исках… — започнах аз, но не довърших.

— Всичко е наред, mon coeur. Не зависи от теб. — Матю докосна бузата ми, преди да се обърне към графинята, която се взираше във вече различните си обувки.

— Имаме нужда от вещица, Мери. Спешно е.

— Не познавам никакви вещици — беше отговорът на графиня Пембрук.

Матю вдигна вежди.

— Никоя, която бих запознала със съпругата ти. Знаеш, че не обичам да говоря за тези неща, Матю. Когато Филип се върна от Париж, ми каза какъв си. Тогава бях дете и го възприех като приказка. Искам така да си остане.

— Но въпреки това се занимаваш с алхимия — отбеляза Матю. — И това ли е приказка?

— Занимавам се с алхимия, за да проумея божественото чудо на сътворението! — извика Мери. — Няма… магии… в алхимията!

— Думата, която търсеше, е «зло». — Очите на вампира потъмняха, устните му бяха стиснати. Графинята инстинктивно се сви. — И си толкова сигурна в себе си и своя Бог, та твърдиш, че разбираш Неговия ум?

Мери усети упрека, но не беше готова да се предаде.

— Моят Бог и твоят Бог не са едно и също нещо, Матю. — Съпругът ми присви очи и започна нервно да подръпва чорапа си. Графинята вирна брадичка. — Филип ми каза и това за теб. Ти все още си с папата и ходиш на меси. Той проникваше през грешките на вярата ти и търсеше човека под тях, аз правя същото с надеждата, че един ден ще проумееш истината и ще я последваш.

— След като всеки ден виждаш истината за същества като Даяна и мен, защо все още продължаваш да я отричаш? — Гласът на Матю звучеше уморено. Стана. — Повече няма да те безпокоим, Мери. Даяна ще трябва да намери вещица по някакъв друг начин.

— Защо не продължим както преди и да не говорим повече за това? — Графинята ме погледна и прехапа устни. В очите ѝ имаше несигурност.

— Защото обичам жена си и искам да я видя в безопасност.

Мери се взря за миг в него, за да прецени искреността му. Сигурно бе останала доволна.

— Даяна няма защо да се бои от мен, Мат. Но не бива да се доверява на никого друг в Лондон. Ставащото в Шотландия кара хората да се страхуват и да бързат да обвиняват другите за нещастията си.

— Толкова съжалявам за обувките ти — извиних се сконфузено. Те никога вече нямаше да бъдат същите.

— Да не го споменаваме — отсече Мери и стана, за да се сбогува.

Никой от нас не каза и дума, докато си тръгвахме от замъка Бейнард. Пиер излезе от къщичката на пазачите край портата и си сложи шапката.

— Мисля, че мина много добре — каза Хенри, който пръв се осмели да наруши мълчанието.

Взряхме се с недоумение в него.

— Вярно, възникнаха някои трудности — добави той бързо, — но без съмнение Мери се заинтригува от Даяна и от твоята отдаденост към нея, Матю. Дай ѝ шанс. Така е възпитана, че не се доверява лесно. Затова въпросите на вярата толкова я занимават. — Той придърпа наметалото около себе си. Вятърът не бе утихнал, а и вече се стъмваше. — Уви, трябва да ви напусна тук. Майка ми е в Олдъргейт и ме чака за вечеря.

— Тя възстанови ли се от неразположението си? — попита Матю. Префърцунената графиня се бе оплакала по Коледа, че се задъхва, и Матю се боеше да не би да е от сърцето ѝ.

— Майка ми е от рода Невил. Затова ще живее вечно и ще създава проблеми при всяка възможност! — Хенри ме целуна по бузата. — Не се тревожи за Мери или за… другото нещо. — Той помръдна многозначително вежди и си тръгна.

С Матю го проследихме как се отдалечава, преди да тръгнем обратно към Блекфрайърс.

— Какво се случи току-що? — попита ме тихо той.

— Преди емоциите ми отключваха магиите. Сега е достатъчно да си задам лениво някакъв въпрос, за да видя под повърхността на нещата. Но нямам представа как съживих пчелата.

— Слава богу, че си мислила за обувките на Мери. Ако бе разгледала гоблените ѝ, можеше да се окажем насред война между олимпийски богове — засмя се той.

Минахме набързо през двора на «Свети Павел» и се прибрахме в относително спокойния квартал Блекфрайърс. По-ранната трескава дневна активност бе забавила крачка. Занаятчиите се бяха събрали пред праговете на работилниците си, за да си споделят наблюдения за работата, а чираците довършваха задачите за деня.