Нощна сянка

Лондон беше голям град. А аз трябваше да напазарувам някои неща.

17.

— Излизам.

Франсоаз вдигна поглед от ръкоделието си. Трийсет секунди по-късно Пиер вече се качваше по стълбите. Ако Матю си беше у дома, и той без съмнение би се появил, но сега вършеше някаква мистериозна работа в центъра. Когато се събудих, видях мокрите му дрехи още да съхнат пред огнището. Бяха го повикали през нощта, после го върнаха, но след малко пак излезе.

— Наистина ли? — Франсоаз присви очи. Подозираше, че съм намислила нещо, което не бива да правя, още докато ме обличаше. Вместо да мрънкам за броя фусти, които ми навлича, аз си сложих една допълнителна от топъл памучен плат. Поспорихме коя рокля да облека. Аз предпочитах удобните дрехи, които си бях донесла от Франция, пред по-елегантните тоалети на Луиза дьо Клермон. Сестрата на Матю с нейната черна коса и порцеланова кожа можеше да си позволи рокля в ярко тюркоазно («Verdigris», патина, беше ме поправила Франсоаз) или сиво-зелена тафта (правилното наименование на която било «Умиращ испанец»), но тези дрехи изглеждаха зловещо на моите лунички и червеникаворуси къдрици, а и бяха прекалено официални да ходя с тях из града.

— Може би мадам трябва да изчака господин Ройдън да се върне — предложи Пиер. И нервно пристъпи от крак на крак.

— Не, мисля, че не трябва. Направила съм списък с неща, от които имам нужда, и искам да отида сама да напазарувам. — Взех кожената кесия с монети, която ми бе дал Филип. — Може ли да нося чанта, или трябва да си пъхна парите в деколтето и да вадя оттам монетите, когато се наложи? — Тази подробност от историческата литература винаги ме бе очаровала — как жените крият разни неща в дрехите си. Нямах търпение да разбера дали е толкова лесно тези неща да се вадят на публично място, както твърдяха романистите. Със сигурност обаче през 16-и век не можеше толкова лесно да се стигне до секс, както изглеждаше от романтичните книги. Като начало — имаше прекалено много дрехи, които пречеха.

— Мадам изобщо няма да носи пари! — Франсоаз посочи към Пиер, който развързваше връзките на торба, окачена на кръста му. Очевидно беше бездънна и съдържаше значителни запаси от остри предмети, сред които карфици, игли, нещо, което приличаше на шперц, и кама. След като в торбата влезе и моята кесия, тя започна да звъни и при най-малките му движения.

Излязох на Уотър Лейн и тръгнах с цялата решителност, която облеклото ми позволяваше, към «Свети Павел». (Само да не бяха дървените налъми, които трябваше да сложа върху обувките си, за да се пазя от мръсотията.) Подплатеното с кожа наметало се диплеше около краката ми и плътната му материя слагаше бариера пред мъглата. Радвахме се на временен отдих от последните порои, но времето в никакъв случай не беше сухо.

Първата ни спирка беше пекарната на господин Прайър за кифли с касис и захаросани плодове. Често огладнявах в късния следобед и ми се хапваше нещо сладко. След това се отбихме в кипяща от дейност печатница край алеята, която свързваше Блекфрайърс с останалата част на Лондон.

— Добро утро, госпожо Ройдън — поздрави собственикът в мига, в който прекрачих прага. Очевидно съседите ми ме познаваха, без да съм им била официално представена. — Да не би да сте тук, за да вземете книгата на съпруга ви?

Кимнах уверено, въпреки че не знаех за коя книга говори, а той взе тънко томче от една висока полица. Прелистих страниците и видях, че вътре става въпрос за военни дела и балистика.

— Съжалявам, че нямах подвързано копие на медицинската ви книга — извини се той, докато увиваше покупката на Матю. — Когато можете да се разделите с нея, ще наредя да я подвържат така, както искате.

Ето откъде бе дошъл моя сборник с болести и заклинания.

— Благодаря ви, господин… — Млъкнах.

— Фийлд — каза услужливо той.

— Господин Фийлд — повторих. Светлоока жена с бебе на ръце излезе от стаята в дъното на печатницата. За полите ѝ се държеше друго малко по-голямо дете. Пръстите ѝ бяха загрубели от мастилото.

— Госпожо Ройдън, това е съпругата ми Жаклин.

— А, мадам Ройдън. — Жената имаше мек френски акцент и ми напомни за Изабо. — Съпругът ви ни каза, че много обичате да четете, а Маргарет Холи твърди, че учите алхимия.

Жаклин и съпругът ѝ знаеха доста неща за мен. Без съмнение вече бяха уведомени за номера на обувките ми и за пая с месо, който обичах. Стана ми още по-странно, че май никой в Блекфрайърс не бе забелязал, че съм вещица.

— Да — потвърдих и си оправих ръкавиците. — Продавате ли празни неподвързани листове, господин Фийлд?

— Разбира се — отвърна печатарят и на лицето му се появи объркано изражение. — Вече изписахте ли домакинската си книга? — Аха. Значи и тя бе дошла от него.

— Трябва ми хартия за кореспонденция — обясних му. — И восък за запечатване. И печат. Може ли да ги купя от вас? — В книжарницата в Йейл имаше всякакви канцеларски материали, писалки, напълно ненужни ярко оцветени парчета восък и евтини месингови печати във формата на писма. Фийлд и съпругата му се спогледаха.