Нощна сянка

— Искаш ли да си вземем нещо за ядене? — Матю ми посочи една пекарна. — Уви, не е пица, но Кит и Джордж обожават месните пайове на Прайър. — Устата ми се напълни със слюнка от миризмата, която се носеше отвътре, и кимнах.

Майстор Прайър бе шокиран, когато Матю влезе при него, и напълно се сащиса, когато той го попита колко пресни са продуктите му. Накрая се спрях на ароматен пай с патешко. Нямаше да ям еленско, независимо колко скоро е било убито животното.

Матю плати на Прайър, докато чирачето на пекаря увиваше покупката. На всяка секунда те ни поглеждаха скришом. А аз си припомних, че вещица и вампир привличат хорското подозрение така, както свещта привлича нощните пеперуди.

Вечерята бе приятна в уютния ни дом, макар че Матю изглеждаше малко отнесен в мислите си. Скоро след като си изядох пая, по дървените стълби се чуха стъпки. Дано не е Кит, помислих си и стиснах палци, не и тази вечер.

Франсоаз отвори вратата и на прага се появиха двама мъже в познатите графитеносиви ливреи. Матю се намръщи и стана.

— Да не би графинята да не е добре? Или някое от момчетата ѝ?

— Всички са добре, сър. — Единият подаде внимателно сгънат лист хартия. На него имаше разкривен печат от червен восък с отпечатана на него стрела. — От графиня Пембрук — обясни той и се поклони — за госпожа Ройдън.

Беше странно да видя адреса от другата страна: Госпожа Даяна Ройдън, «Еленът и короната», Блекфрайърс. Пръстите ми се плъзнаха по хартията и в съзнанието ми бързо се появи интелигентното лице на Мери Сидни. Занесох писмото до огъня, пъхнах пръст под печата и седнах, за да го прочета. Листът беше дебел и шумолеше, когато го разгъвах. По-малко парче хартия изпадна в скута ми.

— Какво пише Мери? — попита Матю, след като освободи пратениците. Застана зад мен и постави ръце на раменете ми.

— Иска да отида в замъка Бейнард в четвъртък. Провеждала алхимичен експеримент и мисли, че може да ме заинтригува. — Не скрих изненадата в гласа си.

— Такава си е Мери. Предпазлива, но лоялна — каза Матю и ме целуна по косата. — И винаги е имала невероятната способност бързо да се възстановява. Какво има на другото листче хартия?

Взех го и прочетох на глас първите редове на приложените стихове:

«Погрешно ме разбраха всички

и виждаха във мен чудовище.

Но аз горещо вярвах в теб.»

— Я виж ти! — прекъсна ме през смях Матю. — Съпругата ми вече е приета. — Погледнах го объркана. — Най-любимият проект на Мери не е алхимичен, а новият прочит на Псалми за английските протестанти. Брат ѝ Филип ги започна и умря, преди да ги довърши. Мери е два пъти по-добър поет от него. Понякога и тя го подозира, макар че никога няма да го признае. Това е началото на Псалм 71. Изпратила ти го е, за да покаже на света, че си част от нейния кръг, че си близка довереница и приятелка. — Гласът му се сниши до палав шепот. — Въпреки че ѝ съсипа обувките. — Засмя се пак и се оттегли в кабинета си, последван от Пиер.

Използвах единия край на масата с тежките крака в салона за бюро. Като всяка друга работна повърхност, край която някога бях седяла, и тази беше затрупана както с боклуци, така и със съкровища. Порових и намерих последните си листове хартия, избрах ново перо и разчистих място за писане.

Отне ми пет минути да напиша бърз отговор на графинята. Имаше две засрамващи капки мастило, но наклоненият ми почерк бе сравнително добър и си спомних, че трябва са изписвам думите фонетично, за да не изглеждат прекалено модерни. Когато се съмнявах, удвоявах някоя съгласна или прибавях «е» накрая на думата. Посипах листа с прах и изчаках да поеме допълнителното мастило, после го издухах в огнището. След като сгънах писмото, осъзнах, че нямам восък, нито пръстен, с които да го запечатам. Това трябваше да се поправи.

Отбелязах си да кажа на Пиер и се върнах към малкото листче хартия. Мери ми бе изпратила само три реда от Псалм 71. Извадих новата книга с празни страници, която Матю ми бе купил, и я отворих. Потопих перото в близката мастилница и започнах внимателно да движа острия му връх по листа:

«Враговете ми омразни

изпокараха се страшно

и накрая тъй решиха:

казват, Бог го е забравил,

вече могат да го хванат;

никой няма да го брани.»

Когато мастилото изсъхна, затворих книгата и пъхнах под нея «Аркадия» на Филип Сидни.

Но в подаръка на Мери имаше нещо повече от проста покана за приятелство, бях сигурна в това. Първите редове, които прочетох на глас на Матю, бяха признание за службата му към семейството ѝ и уверение, че сега тя няма да се отвърне от него, но последните бяха за мен: наблюдаваха ни. Някой подозираше, че не всичко на Уотър Лейн е каквото изглежда, и враговете на Матю се обзалагаха, че дори съюзниците му ще се обърнат срещу него, ако разберат истината.

Матю, който беше вампир, но също така служител на кралицата и член на Паството, не можеше да се замесва в търсене на вещица, която да ме обучи в магьосничество. А с бебето на път, намирането ѝ бе придобило особена важност.

Извадих лист хартия и започнах да правя списък.

Восък за запечатване

Печат