Нощна сянка

— Ще пратя още хартия следобед — каза той. — Но за печата ще ви трябва златар, за да го сложи на пръстен. Тук имам само стари букви от пресата, които чакат да бъдат претопени и излети отново.

— Или може да отидете при Никола Вален — предложи Жаклин. — Той е специалист по металите, госпожо Ройдън, също така прави и часовници.

— Надолу по улицата ли? — попитах и посочих през рамо.

— Той не е златар — възрази Фийлд. — Не искаме да създаваме неприятности на мосю Вален.

Жаклин остана непреклонна.

— Да живееш в Блекфрайърс си има някои добри страни, Ричард. Работата извън правилата на гилдиите е една от тях. Пък и златарската гилдия няма да се занимава с нещо толкова дребно, като женски пръстен с печат. Ако искате восък, госпожо Ройдън, ще трябва да отидете в аптеката.

— Къде е най-близката аптека?

Пиер се покашля.

— Може би трябва да се посъветвате с господин Ройдън.

Матю щеше да има най-разнообразни мнения по въпроса, повечето от които щяха по някакъв начин да включват изпращането на Франсоаз или Пиер да вземат каквото е необходимо. Семейство Фийлд очакваше отговорът ми с интерес.

— Може би — казах и се взрях възмутено в Пиер. — Но въпреки това бих искала да чуя препоръката на госпожа Фийлд.

— Джон Хестър е високо ценен — продължи Жаклин оживено, като през това време откъсна по-голямото дете от полата си. — Той осигури тинктура за ухото на сина ми, която излекува болката. — Джон Хестър, ако паметта не ме лъжеше, се интересуваше и от алхимия. Може би познаваше вещица. Още по-добре, може самият той да беше магьосник, което чудесно щеше да послужи на истинските ми намерения. Днес не бях тръгнала просто на пазар. Бях излязла, за да ме видят. Вещиците бяха странна порода. Ако им се предложех като примамка, все някоя щеше да захапе въдицата.

— Говори се, че дори графинята на Пембрук търси съветите му за мигрените на младия лорд — добави съпругът ѝ. Значи целият квартал знаеше, че съм била в замъка Бейнард. Мери беше права: следят ни.

— Аптеката на господин Хестър е близо до пристана «Свети Павел», има табела с дестилатор — упъти ме тя.

— Благодаря ви, госпожо Фийлд. — Пристанът «Свети Павел» трябва да е близо до двора на катедралата със същото име, можех да отида там следобед. Начертах си наум картата на днешната екскурзия.

След като се сбогувахме, Франсоаз и Пиер поеха по алеята към вкъщи.

— Аз отивам до катедралата — казах им и тръгнах в друга посока.

Невероятно, но Пиер вече бе застанал пред мен.

— Милорд няма да е доволен.

— Милорд го няма. Остави стриктни инструкции, че не трябва да ходя там без теб. Не е казвал никога, че съм затворничка в собствения си дом. — Подадох книгата и кифлите на Франсоаз. — Ако Матю се върне преди мен, кажи му къде сме и че скоро ще се прибера.

Франсоаз взе пакетите, спогледа се с Пиер и продължи надолу по Уотър Лейн.

— Prenez garde, madame[63] — промърмори Пиер, когато минах покрай него.

— Аз винаги внимавам — отвърнах спокойно и стъпих право в една локва.

Два файтона се бяха сблъскали и задръстили улицата, водеща към «Свети Павел». Тежките превозни средства приличаха на покрити каруци и нямаха нищо общо с изящните каляски от филмите по книгите на Джейн Остин. Заобиколих ги, Пиер вървеше по петите ми. Пазех се от раздразнените коне и не по-малко раздразнените пътници, които стояха по средата на улицата и си крещяха кой е виновен. Само кочияшите изглеждаха незаинтересовани, а си бъбреха тихо един с друг от седалките си над цялата бъркотия.

— Това често ли се случва? — попитах Пиер и свалих качулката си, за да мога да го виждам.

— Тези нови коли са голяма напаст — каза той кисело. — Беше много по-добре, когато хората си яздеха на коне. Но това не е важно. Тази мода с колите никога няма да се разпространи.

Това казали и на Хенри Форд, помислих си аз.

— Колко далеч е пристанът «Свети Павел»?

— Милорд не обича Джон Хестър.

— Не те питах това, Пиер.

— Какво иска да купи мадам от двора на църквата? — Техниките на Пиер за отвличане на вниманието ми бяха познати от времето, прекарано в класната стая. Но нямах намерение да казвам на никого истинската причина, поради която минавахме през Лондон.

— Книги — отвърнах кратко.

Наближихме «Свети Павел», където всеки сантиметър, незает от хартия, бе окупиран от продавач на стоки или услуги. Любезен мъж на средна възраст седеше на стол под навес, закрепен за една от стените на катедралата, но това никак не бе необичайно тук. Около него се тълпяха доста хора. Ако имах късмет, сред тях щеше да има и вещица или магьосник.

Проправих си път през тълпата. Всички ми приличаха на обикновени хора. Какво разочарование.

Мъжът вдигна стреснато поглед от документ, който внимателно изписваше за чакащ клиент. Писар. Моля те, Господи, нека да не е Уилям Шекспир.

— Мога ли да ви помогна, госпожо Ройдън? — попита мъжът с френски акцент. Не беше Шекспир. Но откъде знаеше коя съм?

— Имате ли восък за писма? А червено мастило?

— Не съм аптека, госпожо Ройдън, а беден учител. — Клиентите му започнаха да мърморят за скандалните печалби на аптеките, бакалиите и другите изнудвачи.