Нощна сянка

— Фактът, че Джон Чандлър не продава опиати на клиентите си, както прави Хестър, за мен е по-важен от разумните цени. Въпреки това не искам да ходиш в Крипългейт. Следващия път, когато ти потрябва нещо за писане, прати Пиер или Франсоаз да ти вземат. Или още по-добре, иди до аптеката през три врати на отсрещната страна на Уотър Лейн.

— Госпожа Фийлд не каза на мадам, че в Блекфрайърс има аптека. Преди четиринайсет месеца мосю Дьо Лон и Жаклин не се разбраха как да лекуват болното гърло на най-големия ѝ син — опита се да обясни Пиер.

— Не ми пука, дори Жаклин и Дьо Лон да са си уредили дуел в нефа на «Свети Павел» по пладне. Даяна няма повече да се мотае из града.

— Не само в Крипългейт е опасно — казах и бутнах памфлета за германския вампир през масата. — Купих от Чандлър трактата на Хестър за сифилиса и наръчник с указания как да ловим животни с капани. Това се продаваше.

— Какво си купила? — Матю се задави с виното си. Вниманието му бе приковано от грешната книга.

— Забрави за Хестър. В този памфлет се разказва историята на мъж в съюз с дявола, който се превръща във вълк и пие кръв. Един от хората, които се споменават вътре, е наш съсед, собственик на пивоварната край замъка Бейнард. — Потупах с пръст книжката, за да подчертая значението на думите си.

Матю придърпа хлабаво зашитите листи към себе си. Дъхът му спря, когато стигна до важната част. Подаде я на Пиер, който също я прегледа набързо.

— Стъб е вампир, нали?

— Да. Не знаех, че вестта за смъртта му е стигнала толкова далеч. Кит трябва да ми казва всички клюки от вестниците и популярната преса, за да вземем мерки, ако се наложи. Някак си е пропуснал това. — Матю хвърли мрачен поглед на Пиер. — Погрижи се някой друг да поеме тази задача и внимавай Кит да не разбере. — Пиер кимна в знак на разбиране.

— Значи легендите за върколаците са още един жалък човешки опит за отричане на вампирите. — Поклатих глава.

— Не бъди прекалено жестока с тях, Даяна. Те в момента са се вторачили във вещиците. След около стотина години ще дойде ред на демоните, благодарение на реформите в лудниците. След това хората ще се прицелят във вампирите и вещиците ще бъдат просто героини от страшни приказки, с които плашат децата. — Матю обаче изглеждаше разтревожен въпреки това, което казваше.

— Нашият съсед пък се е съсредоточил върху върколаците, не върху вещиците. И ако е възможно да си сбъркал за него, тогава искам да спреш да се тревожиш за мен и да започнеш да се грижиш за себе си. Пък и сигурно съвсем скоро на вратата ни ще потропа магьосник или вещица. — Бях сигурна, че за Матю е вече опасно да продължи да търси вещица. Очите на съпруга ми светнаха предупредително, но устата му остана затворена, докато не овладя гнева си.

— Знам, че горещо искаш да си независима, но следващия път, когато решиш да поемеш нещата в собствените си ръце, обещай ми да го обсъдиш преди това с мен. — Отговорът му бе далеч по-мек, отколкото очаквах.

— Само ако и ти обещаеш да ме слушаш. Наблюдават те, Матю. Сигурна съм в това, Мери Сидни също. Ти се занимавай с делата на кралицата и с проблема в Шотландия, и ме остави аз да се погрижа за това.

Когато той отвори уста, за да продължи преговорите, аз поклатих глава.

— Чуй какво ти казвам. Ще дойде магьосник или вещица. Обещавам ти.

18.

Следващия следобед Матю ме чакаше в просторната зимна градина на Мери в замъка Бейнард и се взираше в Темза развеселено. Обърна се, когато наближих, и се усмихна широко на елизабетинската версия на лабораторна престилка, която покриваше златистокафявите ми корсаж и пола. Белите ръкави под нея бяха абсурдно бухнали, но яката беше малка и незабележима и правеше тоалета един от най-удобните, които имах.

— Мери не може да се откъсне от експеримента си. Обеща, че ще успее да дойде навреме за вечеря в понеделник. — Прегърнах го през шията и го целунах шумно. Той се отдръпна.

— Защо миришеш на оцет?

— Мери се мие с него. Почиства ръцете по-добре от сапун.

— Излезе от къщата ми ухаеща на хляб и мед, а графиня Пембрук те връща миришеща на туршия. — Матю завря носа си зад ухото ми и въздъхна доволно. — Знаех си, че ще намеря място, където оцетът не е проникнал.

— Матю — промърморих предупредително. Прислужницата на графинята, Джоан, стоеше зад нас.

— Държиш се като суха и скучна викторианка, а не като дръзка жена от елизабетинската епоха — подхвърли Матю през смях. Погали ме за последно по шията и се изправи. — Как мина следобедът ти?

— Виждал ли си лабораторията на Мери? — Смених безформената сива престилка с наметалото си, преди да отпратя Джоан да си гледа задълженията. — Окупирала е една от кулите на замъка и е нарисувала по стените изображения на философски камък. Все едно се намирам в свитък на Рипли[65]! Виждала съм копието на Байнек в «Йейл»[66], но то е само шест метра. Стенописите на Мери са два пъти по-големи. Заради тях трудно се съсредоточавах върху работата.

— Какъв експеримент правихте?