Нощна сянка

— Лов на зеления лъв — отвърнах гордо. Имах предвид онзи етап в алхимичния процес, в който се смесват два киселинни разтвора и се получават цветови трансформации. — Почти го хванахме. Но после нещо се обърка и колбата експлодира. Беше фантастично.

— Добре, че не работиш в моята лаборатория. По принцип експлозиите трябва да се избягват, когато използваш азотна киселина. Следващия път се заемете с нещо по-управляемо, например дестилация на розова вода. — Матю присви очи. — Нали не сте работили с живак?

— Не се тревожи. Не бих направила нищо, което би могло да навреди на бебето — казах аз отбранително.

— Всеки път, когато кажа нещо за здравето ти, ти решаваш, че се тревожа за друго. — Веждите му смръщиха. Заради тъмната брада и мустаците — с които бях започнала да свиквам — изглеждаше още по-заплашително. Но не ми се спореше с него.

— Извинявай — казах бързо и смених темата. — Следващата седмица ще смесваме първична материя. В нея има живак, но обещавам да не я докосвам. Мери иска да види дали от нея до края на януари ще се образува алхимична жаба.

— Звучи ми като добър старт на новата година — усмихна се Матю и придърпа наметалото върху раменете ми.

— Какво гледаше? — попитах и надникнах през прозореца.

— Някой стъква огромен огън за новогодишната нощ от другата страна на реката. Всеки път, когато пратят каруцата за още дърва, местните разрушават каквото е направено. Купчината става по-малка с всеки изминал час. Все едно гледам как Пенелопа разплита погребалния саван.

— Мери твърди, че утре никой няма да работи. О, и да не забравя да кажа на Франсоаз да купи още манше — това е хляб, нали? — да го накисне в мляко и мед, за да омекне за неделната закуска. — Това беше типична елизабетинска закуска, само името ѝ беше френско. — Мисля, че Мери се притеснява да не гладувам в къщата на вампирите.

— Лейди Пембрук не пита, когато става въпрос за свръхестествени същества и техните навици — отбеляза Матю.

— И изобщо не споменава случилото се с обувките ѝ — добавих замислено.

— Тя оцелява както правеше и майка ѝ: затваря си очите за всяка неудобна истина. На хората от семейство Дъдли им се е налагало да го правят.

— Дъдли? — намръщих се аз. Това семейство, прословуто със склонността си да създава неприятности, сякаш нямаше нищо общо с благовъзпитаната Мери.

— Майката на лейди Пембрук беше Мери Дъдли, приятелка на Нейно Величество и сестра на фаворита на кралицата Робърт. — Матю изви устни. — Беше великолепна, точно като дъщеря си. Главата на Мери Дъдли беше пълна с толкова идеи, че в нея не остана място за предателството на баща ѝ и грешките на братята ѝ. Когато се разболя от едра шарка от благословения ни суверен, Мери Дъдли никога не призна, че след това кралицата и собственият ѝ съпруг предпочитаха компанията на други хора и не искаха да виждат обезобразеното ѝ лице.

Бях шокирана.

— Какво стана с нея?

— Умря сама и огорчена, като повечето жени от семейство Дъдли преди нея. Най-големият ѝ триумф беше да омъжи петнайсетгодишната си дъщеря, която носи нейното име, за четиридесетгодишния граф на Пембрук.

— Мери Сидни се е омъжила на петнайсет? — Тази опърничава и жизнена жена управляваше огромно домакинство, отглеждаше цял куп енергични деца и бе отдадена на алхимичните си експерименти, и правеше всичко като че ли без усилие. Сега разбирах защо. Лейди Пембрук бе по-млада от мен с няколко години, което означаваше, че ако сега бе на трийсет, половината от живота си бе жонглирала с тези задължения.

— Да. Но майка ѝ даде всички необходими инструменти, за да оцелее: желязна дисциплина, дълбоко чувство за дълг, най-доброто обучение, което може да се купи с пари, любов към поезията и страст към алхимията.

Докоснах корсажа си, мислех си за живота, който растеше в мен. Какви инструменти щяха да му трябват, за да оцелее в този свят?

По пътя към вкъщи си говорихме за алхимия. Матю ми обясни, че кристалите, над които Мери бдеше като квачка, са оксидирана желязна руда и смята да ги дестилира, за да получи сярна киселина. Винаги се бях интересувала повече от символизма на алхимията, отколкото от практичните ѝ аспекти, но следобедът с графиня Пембрук ми показа колко интригуващи връзки може да има между двете.

Скоро вече бяхме на сигурно място в «Еленът и короната» и пийвахме топла отвара от мента с лимон. Оказа се, че елизабетинците имат само билкови чайове. Продължавах да бъбря за Мери, когато забелязах Матю да се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

— Преди не съм те виждал такава — отговори той.

— Каква?

— Толкова оживена, пълна с въпроси и разкази какво си правила. И с всички тези планове, които Мери е направила за теб за следващата седмица.

— Харесва ми отново да се уча — признах. — Отначало е трудно, когато нямаше всички отговори. През годините бях забравила колко забавно е да имаш само въпроси.

— И тук се чувстваш свободна както никога в Оксфорд. Тайните са самотно занимание. — Очите на Матю бяха пълни със съчувствие, когато ме погали с пръсти по брадичката.

— Никога не съм била самотна.

— Напротив. Мисля, че още си — каза той тихо.