Нощна сянка

— А Ашмол 782 е у Рудолф — добавих аз. — Книгата няма просто ей така да се появи пред «Трите гарвана» на «Споренгасе». Ще трябва да я намерим.

— Да не би да ни наричаш гарвани, лельо? — попита Галоуглас, като се направи на обиден.

— Говоря за табелата на къщата, глупако. — Като всяка постройка на улицата, и нашата имаше символ на вратата, а не номер. След пожар в града в средата на века дядото на императора поискал да се измисли начин къщите да се различават и по нещо друго, освен по украсата на външните стени.

Галоуглас се ухили.

— Много добре знам за какво говориш. Но обичам да те гледам как сияеш, когато аурата ти се усили.

Завих се в предпазващата магия и намалих сиянието си до по-приемливи човешки нива.

— От друга страна — продължи Галоуглас, — сред моите хора се смята за голям комплимент да те сравнят с гарван. Аз ще съм Мунин, а Матю ще наречем Хугин[79]. А ти ще си Гьондул[80], лельо. От теб ще излезе хубава валкирия.

— Какво говори той? — попитах Матю, тъй като нищо не разбрах.

— За гарваните на Один. И за дъщерите му.

— О, благодаря ти, Галоуглас — казах с известна неловкост. Сигурно не е лошо да те сравняват с дъщерите на бога.

— Дори книгата, която притежава Рудолф, да е Ашмол 782, не сме сигурни дали в нея се съдържат отговорите на нашите въпроси. — Случката с ръкописа на Войнич още притесняваше Матю.

— Историците никога не знаят кой текст ще им даде отговорите. Ако тази книга не успее, то тогава в резултат ще имаме по-точни въпроси — изтъкнах аз.

— Ясно. — Устните на Матю потрепнаха. — След като не мога да отида при императора без теб, а ти няма да си тръгнеш от Прага без книгата, няма какво да му мислим. Отиваме в двореца.

— Закачи се на собствената си въдица, чичо — подхвърли развеселено Галоуглас. И ми намигна.

В сравнение с отиването ни до Ричмънд пътят нагоре по улицата към императора приличаше повече на отбиване у съседите за чаша захар — макар и в официално облекло.

Съпругата на папския наместник беше горе-долу с моя ръст и гардеробът ѝ ми осигури разкошни, но същевременно и сдържани дрехи като за съпруга на виден англичанин — или като за жена от семейство Дьо Клермон, веднага добави тя. Харесвах стила на добре поддържаните жени в Прага: семпли високо закопчани рокли, камбановидни поли, бродирани палта с широки ръкави, поръбени с кожа. Малките яки, които носеха, бяха още една добре дошла бариера между студа и мен.

За моя радост Матю се бе отказал от мечтите си за червени чорапи в полза на обичайните сиво-черни с акценти в наситенозелено, цвета, който най-много му отиваше. Този следобед той се показваше през прорезите на бухналите му панталони и през отворената яка на жакета му.

— Изглеждаш великолепно — одобрих, след като го разгледах.

— А ти приличаш на истинска бохемска аристократка — върна ми комплимента той и ме целуна по бузата.

— Вече можем ли да тръгваме? — Джак танцуваше нетърпеливо край нас. Някой му бе намерил костюм с ливрея в черно и сребристо с пришит кръст и полумесец на ръкава.

— Значи отиваме като семейство Дьо Клермон, не като семейство Ройдън — произнесох бавно.

— Не, ние сме Матю и Даяна Ройдън — уточни Матю. — Просто пътуваме с прислугата на семейство Дьо Клермон.

— Това ще обърка всички — отбелязах, докато излизахме от къщата.

— Точно така — съгласи се Матю с усмивка.

Ако отивахме като обикновени граждани, щеше да се наложи да изкачим стъпалата по стените на двореца. Само че ние тръгнахме по «Споренгасе» на коне, както се полагаше на пратеници на кралицата на Англия, което ми даде възможност да разгледам къщите и техните скосени основи, пъстри стенописи и ярки табели. Минахме покрай «Червеният лъв», «Златна звезда», «Лебедът» и «Две слънца». На върха на хълма направихме остър десен завой към квартал, пълен с резиденции на аристократи и дворцови служители, който се наричаше Храдчани.

Не виждах двореца за първи път, зърнах го кацнал на върха още когато пристигнахме в Прага, а и стените му се виждаха от прозорците ни. Но никога не бях стигала толкова близо до него. Замъкът беше дори още по-голям и разлят отблизо, отколкото от разстояние, като напълно самостоятелен град със своя търговия и производство. Пред нас бяха готическите остри покриви на катедралата «Свети Вит» и кръглите кули на крепостната стена. Макар и строени с отбранителни цели, в кулите сега се бяха приютили работилниците на стотици занаятчии, които живееха в двореца на Рудолф.

Стражите ни пуснаха през западната порта във вътрешен двор. След като Пиер и Джак поеха конете, въоръженият ни ескорт ни поведе към група постройки, прилепени към стените на замъка. Те бяха издигнати сравнително скоро и камъните им бяха блестящи и с остри ръбове. Приличаха на канцеларии, но зад тях се виждаха високите покриви на средновековни каменни сгради.

— Какво стана току-що? — прошепнах на Матю. — Защо не отиваме към двореца?

— Защото там няма нито един важен човек — каза Галоуглас. Той държеше Ръкописа на Войнич, добре опакован и вързан, за да не се повредят страниците от студеното време.