Нощна сянка

— Всички правим грешки, синьор Страда — отбеляза меко Хайек. — Сигурен съм обаче, че има и друго обяснение защо тази книга се връща при императора. Може би д-р Дий е разкрил тайните ѝ.

— Това са само някакви детински рисунки — тросна му се Страда.

— Затова ли тази книга с картинки се е озовала в багажа на д-р Дий? Да не би да сте се надявали, че той ще разбере това, което вие не сте успели? — Думите на Матю явно засегнаха Страда, който стана морав. — Може би вие сте взели назаем книгата на д-р Дий, синьор Страда, онази с алхимичните рисунки от библиотеката на Роджър Бейкън, с надеждата, че тя ще ви помогне да разгадаете тази. Доста по-благоприятно предположение от това, че сте измамили д-р Дий и сте му взели съкровището. Разбира се, Негово Величество няма как да знае за тази злина. — Усмивката на Матю бе ледена.

— А книгата, за която говориш, да не би да е единствената ми скъпоценност, която искаш да отнесеш в Англия? — попита остро Рудолф. — Или алчността ти се простира до лабораториите ми?

— Ако имате предвид Едуард Кели, кралицата има нужда от уверение, че е тук по своя собствена воля. Нищо повече — излъга Матю. След това поведе разговора в по-безопасна посока. — Харесва ли ви новият ви олтар, Ваше Величество?

Матю бе дал на императора достатъчно време, колкото да прегрупира силите си и да запази авторитета си.

— Творбата на Бош е изключителна. Чичо ми много ще се натъжи, когато разбере, че съм я придобил. — Рудолф се огледа. — Уви, тази стая не е подходяща, за да я изложа. Исках да я покажа на испанския посланик, но тук не можеш да се отдалечиш достатъчно от картина, за да я видиш както трябва. Това е произведение, което трябва да се възприема бавно, да оставиш детайлите му да се появят от само себе си. Елате. Вижте къде я сложих.

Матю и Галоуглас застанаха така, че да не мога да се приближавам прекалено до Рудолф и в този ред минахме през вратата и влязохме в зала, която приличаше на склад на претъпкан музей, на който не му достигат кадри. По полиците и в шкафовете имаше толкова много раковини, книги и вкаменелости, че заплашваха да се изсипят на земята. Огромни платна, сред които и новият портрет на Венера, който беше не просто подробен, но и откровено еротичен, бяха облегнати на бронзови статуи. Това трябва да бе прочутото хранилище за скъпоценности на Рудолф, залата му за чудеса и странни предмети.

— Ваше Величество има нужда от повече пространство… или от по-малко експонати — коментира Матю и хвана една порцеланова ваза, която заплашваше да се стовари на пода.

— Винаги ще намеря място за новите си скъпоценности. — Погледът на императора отново се спря върху мен. — Строя четири нови помещения. Можете да видите как върви работата. — И той посочи през прозореца към две кули и дълга сграда, която вече почти ги свързваше с покоите му, както и още една нова постройка отсреща. — Докато станат готови, Отавио и Тадеаш ще каталогизират колекцията ми и ще предават на архитектите изискванията ми. Не възнамерявам да преместя всичко в новата Зала на изкуствата, а после и тя да ми отеснее.

Рудолф ни поведе през лабиринт от допълнителни складове и накрая стигнахме до дълга галерия с прозорци от двете страни. Тя бе изпълнена със светлина и след мрачните и прашни предишни помещения влизането в нея бе като да вдишаш чист въздух с пълни гърди.

Гледката в средата на галерията ме накара да застина на място. Триптихът на Матю бе отворен върху дълга маса, покрита с дебел зелен филц. Императорът беше прав: не можеш да се насладиш напълно на цветовете, ако застанеш прекалено близо до тази творба.

— Каква красота, доня Даяна. — Рудолф се възползва от изненадата ми и ме сграбчи за ръката. — Забележете как възприятието ви се променя с всяка крачка. Само вулгарните предмети могат да бъдат осмислени веднага, защото не крият никакви тайни.

Страда ме погледна с откровена враждебност, а Хайек — със съжаление. Матю изобщо не ме гледаше, защото бе впил очи в императора.

— Та като стана въпрос, Ваше Величество, може ли да видя книгата на Дий? — Изражението му беше съвсем невинно, но никой в стаята не се заблуждаваше нито за миг — вълкът в него бе пуснат на свобода.

— Кой знае къде е. — Рудолф трябваше да пусне ръката ми, за да махне към помещенията, от които току-що бяхме дошли.

— Синьор Страда сигурно пренебрегва задълженията си, щом такъв безценен ръкопис не може да бъде намерен, когато императорът поиска — каза мило Матю.

— Отавио е много зает в момента с важни дела! — Рудолф изгледа зверски съпруга ми. — А аз нямам доверие на д-р Дий. Твоята кралица трябва да внимава с фалшивите обещания.

— Но вие се доверявате на Кели. Може би той знае местонахождението на книгата?

При тези думи императорът извърна неспокойно поглед.

— Не желая Едуард да бъде безпокоен. Той е в много деликатна фаза на своята алхимична работа.