Нощна сянка

— Рудолф още не ме е приел. Според слуховете Кели се е качил на Прашна брана[77] и взривява дестилатори и бог знае още какво — съобщи му Матю.

— А Старият град?

— Той си е такъв, какъвто винаги е бил. — Матю говореше с лековат и весел тон, сигурен признак, че нещо го тревожи.

— Стига да не давате ухо на клюките от еврейския квартал. Според тях някаква вещица направила същество от глина, което нощем обикаляло улиците. — Галоуглас извърна невинен поглед към чичо си. — Като изключим това, всичко на практика си е както последния път, когато идвахме тук, за да помогнем на император Фердинанд да опази града през 1547 г.

— Благодаря ти, Галоуглас — процеди Матю. Тонът му бе станал хладен като вятъра над реката.

Със сигурност трябваше нещо повече от обикновено заклинание, за да се направи същество от кал, което може да се движи. Подобни слухове можеха да означават само едно: някъде в Прага имаше тъкачка като мен, която можеше да се движи между света на живите и света на мъртвите. Но нямаше нужда да се карам на Матю, че не е споделил тази тайна. Племенникът му ме изпревари.

— Нали знаеш, че не можеш да криеш новината за глиненото същество от леля? — Галоуглас поклати учудено глава. — Не прекарваш достатъчно време на пазара. Жените от Мала Страна знаят всичко, включително и какво е закусвал императорът, както и че отказва да те приеме.

Матю прокара пръсти по изрисуваната дървена повърхност на триптиха и въздъхна.

— Ще трябва да занесеш това в двореца, Пиер.

— Но това е от олтара в Сет-Тур — възрази прислужникът. — Императорът е известен с предпазливостта си. Въпрос на време е да ви приеме.

— Времето не ни достига, а и семейство Дьо Клермон има достатъчно украси за олтар — отвърна тъжно Матю. — Нека напиша послание до императора и след това можеш да тръгваш.

Малко по-късно той изпрати Пиер с триптиха. Слугата се върна с празни ръце също като господаря си и без уверение за бъдеща среща.

Навсякъде около мен нишките, които свързваха различните светове, се обтягаха и премятаха в тъкан, която бе прекалено голяма, за да я схвана и разбера. Но в Прага назряваше нещо. Усещах го.

Същата нощ се събудих от тихи гласове в стаята до спалнята ни. Матю не беше до мен и не четеше, както го бях оставила, преди да потъна в сън. Отидох да видя кой е при него.

— Кажи ми какво се случва, когато засенча лицето на чудовището отстрани. — Ръката на Матю започна да се движи бързо по големия лист хартия пред него.

— То изглежда още по-далеч! — прошепна Джак, поразен от преобразяването.

— Опитай и ти — предложи Матю и му подаде перото. Момчето го стисна съсредоточено с изплезен език. Матю го погали по гърба, за да накара стегнатите мускули на слабото му телце да се отпуснат. — Колко много чудовища — промърмори той и ме погледна в очите.

— Искаш ли да нарисуваш и твоите? — Джак побутна листа към Матю. — Тогава и ти ще можеш да спиш.

— Твоите чудовища прогониха моите — отвърна Матю и погледна момчето със сериозно изражение. Сърцето ме болеше за детето и за всичко, което бе изтърпяло в краткия си живот.

Матю срещна очите ми отново и с леко кимване на главата ми даде да разбера, че всичко е под контрол. Пратих му въздушна целувка и се върнах в топлото пухено гнезденце на нашето легло.

На следващия ден получихме бележка от императора. Беше запечатана с дебел восък и вързана с панделка.

— Картината свърши работа, милорд — каза извинително Пиер.

— Така излиза. Много я харесвах. Е, сега ще имам достатъчно време, за да си я върна — отвърна Матю и се облегна на стола си. Дървото изскърца в знак на протест. Той протегна ръка за писмото. Почеркът беше много усукан, с толкова завъртулки и ченгелчета, че почти не се четеше.

— Защо почеркът е толкова сложен? — почудих се аз.

— Баща и син Хуфнагел[78] пристигнаха от Виена и нямат с какво да си запълват времето. Колкото по-завъртян е почеркът, толкова по-красив е, поне така смята Негово Величество — обясни Пиер.

— Този следобед отивам при Рудолф — съобщи Матю с доволна усмивка, докато сгъваше писмото. — Баща ми ще е доволен. Той ми прати пари и бижута, но май семейство Дьо Клермон този път ще мине тънко.

Пиер му подаде друго по-малко писмо, адресирано с по-прост почерк.

— Императорът е добавил и послепис. Собственоръчно.

Надникнах през рамото на Матю, докато той го четеше.

— Bringen das Buch. Und die Hexe. — Долу се виждаше сложният подпис на императора с украсено «Р», завъртени «д» и «л» и двойно «ф».

Немският ми бе поръждясал, но посланието бе ясно: донеси книгата и доведи вещицата.

— Май прибързах с изказванията — промърмори съпругът ми.

— Казах ти да го примамиш с големите платна на Тициан от Венеция, които дядо взе от крал Филип, въпреки че жена му възразяваше — отбеляза Галоуглас. — Също като чичо, и Рудолф незнайно защо си пада по червенокоси. И по неприлични картини.

— И вещици — промълви съпругът ми под носа си. Хвърли писмото на масата. — Не картината го е привлякла, а Даяна. Може би трябва да откажем поканата.

— Това е заповед, чичо — изтъкна Галоуглас и се смръщи.