Нощна сянка

— Все си мисля за думите на твоя приятел Джордано Бруно: «Желанието ме движи напред, а страхът ми дърпа юздите». Не се страхувам от мощта ти, от силата или каквото и да било друго в теб. А ти от какво се страхуваш, Матю?

Изпълнени със съжаление устни докоснаха леко моите. Това и лекият полъх около полите ми казаха, че беше предпочел да избяга, вместо да отговори.

30.

— Господин Хабермел се отби. Твоят компендиум е на масата.

Матю не откъсна очи от плановете на Пражкия замък. Беше успял да се сдобие незнайно как с тях от имперските архитекти. През изминалите няколко дни ме заобикаляше отдалеч и предпочиташе да насочва енергията си да разкрие тайните на дворцовата стража, за да пробие охраната на Рудолф. Въпреки съвета на Авраам, който бях предала надлежно, Матю предпочиташе активната стратегия. Искаше да се махнем от Прага. Още сега.

Приближих го и той вдигна безпокойни жадни очи.

— Това е просто подарък. — Свалих ръкавиците си и го целунах дълго. — Сърцето ми е твое, нали така?

— Не е просто подарък. Дойде с покана за лов утре. — Матю прегърна бедрата ми. — Галоуглас ми съобщи, че ще приемем. Намерил е начин да се доберем до апартаментите на императора — прелъстил някаква бедна прислужница и я увещал да му покаже колекцията еротични картини на Рудолф. Дворцовата стража или ще бъде на лов с нас, или ще дреме. Галоуглас смята, че едва ли ще имаме по-добър шанс да потърсим книгата.

Погледнах към писалището на Матю, където имаше още един малък пакет.

— А това знаеш ли какво е?

Той кимна, пресегна се и го взе.

— Все получаваш подаръци от други мъже. Този е от мен. Подай ръка.

Подчиних се, обхваната от любопитство.

Той сложи нещо обло и гладко в дланта ми. Беше с размерите на малко яйце.

Поток хладен тежък метал потече около мистериозното яйце, когато мънички саламандри изпълниха ръката ми. Бяха изработени от сребро и злато, с инкрустирани диаманти по гърбовете. Вдигнах едно от създанията и заедно с него се вдигна верижка, съставена изцяло от саламандри, свързани глава с глава и с преплетени опашки. Онова, което остана в ръката ми, беше рубин. Много голям и много червен рубин.

— Прекрасен е! — Погледнах към Матю. — Кога намери време да го купиш? — Златарите едва ли изработваха подобни верижки с надеждата да бъдат купени от случаен клиент.

— Имам го от известно време — призна той. — Баща ми го изпрати заедно с триптиха. Не бях сигурен, дали ще го харесаш.

— Разбира се, че го харесвам. Саламандрите са алхимичен символ, нали знаеш — изтъкнах и отново го целунах. — Пък и коя жена би възразила на две стъпки саламандри от сребро, злато и диаманти, както и на рубин, способен да запълни чаша за яйце?

— Точно тези саламандри получих от краля, когато се върнах във Франция в края на 1541-ва. Крал Франсоа беше избрал за свой символ саламандър в пламъци, а девизът му бе «Храня и угасявам». — Матю се разсмя. — Кит толкова хареса надутия израз, че го префасонира за себе си на «Онова, което ме храни, ме унищожава».

— Кит определено е демон, за когото чашата е наполовина празна — разсмях се и аз. Побутнах един от саламандрите и той заблестя, уловил светлината на свещите. Понечих да заговоря, но спрях.

— Какво има? — насърчи ме Матю.

— Давал ли си това на някого… преди? — След онази нощ внезапно обзелото ме чувство за несигурност беше смущаващо.

— Не — каза Матю и взе ръката ми със съкровището в неговите.

— Извинявай. Знам, че е нелепо, особено като се има предвид поведението на Рудолф. Просто не искам да се питам подобно нещо, това е всичко. Ако някога ми дадеш нещо, което си давал на предишна любовница, просто ми кажи.

— Не бих ти дал нищо, което преди съм давал на друг, mon coeur. — Матю изчака, докато погледите ни се срещнаха. — Твоят дракон ми напомни за подаръка на Франсоа и затова помолих баща си да го изрови от скривалището. Навремето го носех. Оттогава си стои само в кутията.

— Трудно може да се нарече накит за всеки ден — подхвърлих и се опитах да се разсмея, но не се получи особено добре. — Не знам какво ми става.

Матю ме привлече към себе си и ме целуна.

— Моето сърце ти принадлежи точно толкова, колкото твоето принадлежи на мен. Никога не се съмнявай в това.

— Няма.

— Добре. Защото Рудолф прави всичко по силите си, за да ни изтощи. Трябва да си пазим главите. И после да се разкараме колкото се може по-бързо от Прага.

Думите на Матю се върнаха в ума ми на следващия ден, когато се присъединихме към най-приближените придворни на Рудолф за следобеден лов. Планът бе да яздим до ловната вила на императора в Бялата планина и да стреляме по елени, но мрачното сиво небе ни задържа по-близо до двореца. Беше втората седмица на април, но пролетта идваше бавно в Прага и все още имаше вероятност да завали сняг.

Рудолф привика Матю настрани, като ме остави на милостта на придворните дами. Те изобщо не криеха любопитството си и нямаха никаква представя какво да правят с мен.