Читаем Нощна сянка полностью

— Работата ми, хер Ройдън, е да се грижа за добруването на народа на Негово Величество. А също така и удоволствие, разбира се — добави той. — Позволих си да наема коне за пътуването ви обратно. Чакат ви при градския часовник. — Майзел намигна заговорнически.

— Сещате се за всичко, хер Майзел — промърмори Матю.

— Някой трябва да го прави, хер Ройдън — отвърна Майзел.

Стигнахме до «Трите гарвана» и тъкмо свалях наметалото си, когато едно осемгодишно момче и летящ рошав парцал едва не ме събориха на земята. Към парцала вървеше изплезен розов език и студен черен нос.

— Какво е това? — изрева Матю и ме задържа, за да намеря дръжката на парцала.

— Името му е Лоберо. Галоуглас казва, че ще стане голям звяр и че може да му сложи не само каиш, но и седло. Ани също го хареса много. Заяви, че ще спи с него, но аз си мисля, че трябва да го делим. Какво смятате вие? — попита Джак, като танцуваше от вълнение.

— Рошавото нещо дойде с бележка — каза Галоуглас. Той се оттласна от рамката на вратата и отиде при Матю да я даде.

— Трябва ли да питам кой го е изпратил? — попита Матю, като взе листчето.

— О, не мисля — отвърна Галоуглас. Очите му се присвиха. — Случило ли се е нещо, докато ви нямаше, лельо? Изглеждаш съсипана.

— Просто съм уморена — казах и махнах с ръка. Парцалът освен език си имаше и зъби и успя да захапе пръстите ми, докато минаваха покрай все още неоткритата му уста. — Ох!

— Това трябва да престане. — Матю смачка бележката и я хвърли на пода. Парцалът скочи към нея и изджафка доволно.

— Какво пишеше? — Досещах се кой е изпратил кученцето.

— Ich bin Lobero. Ich will euch aus den Schatten der Nacht zu schiitzen — с безизразен тон изрече Матю.

Изсумтях раздразнено.

— Защо все ми пише на немски? Знае, че ми е трудно да го разбирам.

— Негово Величество изпитва удоволствие от факта, че трябва да превеждам обясненията му в любов.

— О! — Замълчах за момент. — Какво гласи бележката?

— «Аз съм Лоберо. Ще те пазя от сянката на нощта.»

— А какво означава «Лоберо»? — Навремето, преди много луни, Изабо ме бе учила, че имената са важни.

— Означава «ловец на вълци» на испански, лельо. — Галоуглас вдигна парцала. — А този рошльо е унгарско куче-пазач. Лоберо ще стане толкова голям, че ще може да се справи и с мечка. Свирепи пазители са. И нощни създания.

— Мечка! Когато го занесем в Лондон, ще му вържа панделка на врата и ще го заведа на бой с мечки, за да се учи как да се справя — каза Джак с отвратителното задоволство, характерно за децата. — Лоберо е храбро име, не мислите ли? Господин Шекспир с удоволствие би го използвал в следващата си пиеса. — Джак размърда пръсти към кученцето и Галоуглас предаде гърчещата се маса от бяла козина в ръцете на момчето. — Ани! Мой ред е да храня Лоберо! — Джак се втурна нагоре по стълбите, стиснал в мечешка прегръдка кучето.

— Да ги изведа ли за няколко часа? — попита викингът, като забеляза навъсеното лице на Матю.

— Къщата на Болдуин празна ли е?

— Няма обитатели, ако това имаш предвид.

— Вземи всички. — Матю свали наметалото от раменете ми.

— И Лоберо ли?

— Най-вече Лоберо.

Джак не спря да бърбори по време на вечеря, препираше се с Ани и успя да пробута доста храна на Лоберо с помощта на различни окултни методи. Покрай децата и кучето беше напълно възможно да пропусна факта, че Матю променя плановете си за вечерта. От една страна, той бе живеещо на глутници животно и нещо в него се наслаждаваше на възможността да се грижи за толкова много други. От друга, беше хищник и изпитвах тревожното чувство, че тази нощ аз ще бъда плячката му. Хищникът спечели. Дори на Тереза и Каролина не беше разрешено да останат.

— Защо отпрати всички? — Още седяхме край камината в салона на първия етаж, където все още се долавяха уютните аромати от вечерята.

— Какво се случи следобеда? — попита той.

— Първо ми отговори на въпроса.

— Не ме притискай. Не и тази вечер — предупреди ме Матю.

— Да не мислиш, че моят ден беше лек? — Въздухът помежду ни се изпълни със сини и черни нишки. Изглеждаха злокобно и се усещаха още по-лошо.

— Не. — Матю дръпна стола си назад. — Но ти криеш нещо от мен, Даяна. Какво се случи с вещера?

Вперих поглед в него.

— Чакам.

— Можеш да чакаш, докато адът замръзне, Матю. Не съм ти слугиня. Попитах те нещо.

Нишките станаха пурпурни и започнаха да се извиват и усукват.

— Отпратих ги, за да не стават свидетели на този разговор. И така, какво стана?

Миризмата на карамфил беше задушаваща.

— Видях голема. И създателя му, еврейски тъкач на име Авраам. Той също има силата да вдъхва живот.

— Казах ти, не ми харесва да си играеш с живота и смъртта. — Матю си наля още вино.

— Ти си играеш непрекъснато с тях и аз приемам това като част от самия теб. Ще се наложи да приемеш, че е част и от мен.

— И кой е онзи Авраам? — остро попита той.

— Господи, Матю. Не можеш да ревнуваш, само защото съм се срещнала с друг тъкач.

— Да ревнувам? Отдавна съм приключил с емоциите на топлокръвните. — Той отпи от виното си.

— С какво този ден се различава от онези, които прекарахме разделени, докато работеше за Паството и баща си?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Войны начинают неудачники
Войны начинают неудачники

Порой войны начинаются буднично. Среди белого дня из машин, припаркованных на обыкновенной московской улице, выскакивают мужчины и, никого не стесняясь, открывают шквальный огонь из автоматов. И целятся они при этом в группку каких-то невзрачных коротышек в красных банданах, только что отоварившихся в ближайшем «Макдоналдсе». Разумеется, тут же начинается паника, прохожие кидаются врассыпную, а один из них вдруг переворачивает столик уличного кафе и укрывается за ним, прижимая к груди свой рюкзачок.И правильно делает.Ведь в отличие от большинства обывателей Артем хорошо знает, что за всем этим последует. Одна из причин начинающейся войны как раз лежит в его рюкзаке. Единственное, чего не знает Артем, – что в Тайном Городе войны начинают неудачники, но заканчивают их герои.Пока не знает…

Вадим Панов , Вадим Юрьевич Панов

Фантастика / Боевая фантастика / Городское фэнтези