Нощна сянка

Продължихме до една къща с бял и червен покрив в италиански стил, издигаща се в края на дворцовия парк, за да се подкрепим с вино и закуски. Аз предпочетох да остана в градината, където цъфтяха нарцисите и лалетата на императора. Към нас се присъединиха други придворни, сред които киселият Страда, господин Хофнагел и Еразъм Хабермел, на когото благодарих за компендиума.

— Великите пости почти приключиха и едно пролетно празненство ще се справи чудесно с отегчението — на висок глас каза някакъв млад придворен. — Не мислите ли, Ваше Величество?

— Бал с маски? — Рудолф отпи от виното си и се загледа към мен. — В такъв случай темата би трябвало да е Диана и Актеон[96].

— Тази тема е изтъркана, Ваше Величество, освен това е доста английска — тъжно рече Матю. Рудолф се изчерви. — Може би е по-добре да се спрем върху Деметра и Персефона[97]. Повече подхожда на сезона.

— Или историята на Одисей — предложи Страда и ме изгледа гадно. — Фрау Ройдън може да играе Цирцея и да ни превърне в прасета.

— Интересно, Отавио — каза Рудолф и потупа с показалец пълната си долна устна. — Ролята на Одисей може и да ми допадне.

«Не и в този живот» — помислих си. Не и със задължителната сцена в спалнята и обещанието на Цирцея, че няма да отнеме насила мъжеството на Одисей.

— Мога ли да предложа нещо? — намесих се, за да предотвратя очертаващата се катастрофа.

— Разбира се, разбира се — незабавно се съгласи Рудолф, пое ръката ми и я потупа окуражително.

— Историята, която съм намислила, изисква някой да поеме ролята на Зевс, царя на боговете — казах на императора, като внимателно освобождавах ръката си.

— От мен ще излезе убедителен Зевс — с нетърпение заяви той и на лицето му цъфна усмивка. — А вие Калисто[98] ли ще играете?

«Как ли пък не.» За нищо на света не бих позволила на Рудолф да ме съсипе и забремени.

— Не, Ваше Величество. Ако държите да участвам в забавата, ще играя богинята на луната. — Хванах Матю под ръка. — А за да изкупи предишната си забележка, съпругът ми ще играе Ендимион.

— Ендимион ли? — Усмивката на Рудолф стана малко несигурна.

— Горкият Рудолф. Пак е изигран — едва чуто промърмори Матю. — Ендимион, Ваше Величество — каза той, този път на висок глас. — Прекрасният младеж, който бил потопен във вечен сън, за да запази безсмъртието си и целомъдрието на Диана.

— Известна ми е легендата, хер Ройдън! — предупреди го Рудолф.

— Моите извинения, Ваше Величество — отвърна Матю с изящен, макар и лек поклон. — Даяна ще изглежда великолепно, пристигаща със своята колесница и загледана с копнеж в мъжа, в когото е влюбена.

Рудолф вече беше станал императорски пурпурен. Махна ни с ръка да го освободим от присъствието си и ние напуснахме двореца, за да се спуснем по краткия път до «Трите гарвана».

— Имам само една молба — каза Матю, докато влизахме в къщата. — Може и да съм вампир, но април е студен месец в Прага. Съобрази се с температурата и се постарай костюмите за Диана и Ендимион да са нещо повече от лунен сърп в косата ти и парцалче около бедрата ми.

— Тъкмо те предложих за ролята, а ти вече имаш претенции! — Вирнах уж възмутено глава. — Актьори!

— Така ти се пада, щом работиш с аматьори — отвърна с усмивка Матю. — Просто знам как трябва да започне балът: «И ето! Сред облаци изгрява най-прекрасната луна, / като сребриста мида в бокала на Нептун».

— Не можеш да използваш Кийтс! — разсмях се. — Той е романтически поет, подраняваш с триста години.

— «И се издигна тя, / тъй страстно ярка, заслепена моя душа, / сред рояк сребристи сфери, / сред облаци и сред простори, / излъчва тя вълшебна светлина, / дори под воала тъмен на нощта» — драматично завърши той и ме придърпа в обятията си.

— И сигурно ще поискате аз да ви намеря воал — обади се Галоуглас, докато трополеше надолу по стълбите.

— И малко овце. Или може би астролабия. Ендимион може да бъде или пастир, или астроном — разсъждаваше на глас Матю, преценявайки възможностите за избор.

— Овчарите на Рудолф за нищо на света няма да се разделят с някоя от странните му овце — кисело рече Галоуглас.

— Матю спокойно може да използва компендиума ми. — Огледах се. Би трябвало да е на полицата над камината, далеч от ръцете на Джак. — Къде е изчезнал той?

— Ани и Джак го показват на Рошльо. Мислят си, че е омагьосан.

Досега не бях забелязала нишките, които вървяха право нагоре по стълбите от камината — сребърна, златна и сива. В бързината да намеря децата и да разбера какво става с компендиума, настъпих полата си. Когато стигнах до Ани и Джак, вече бях успяла да украся задника си със синина във формата на мида.