Нощна сянка

Императорът и другарите му пиеха на воля виното, което им поднасяха слугите. Предвид високите скорости, които се развиваха при преследване на дивеч, ми се прииска да имаше някакви ограничения за яздене след употреба на алкохол. Не че имах поводи да се притеснявам за Матю. Най-малкото, той беше доста сдържан в пиенето. Пък и имаше много малка вероятност да умре, дори конят му да се блъснеше на пълна скорост в някое дърво.

Пристигнаха двама мъже с дълъг прът на рамене, на който да кацат различните соколи, които щяха да ловуват птици този следобед. Други двама ги последваха, понесли една-единствена закачулена птица със смъртоносен извит клюн и крака с кафяви пера, които създаваха впечатлението за ботуши. Беше огромна.

— А! — възкликна Рудолф и потри доволно ръце. — Ето я и орлицата ми Августа. Исках да я покажа на La Diosa, макар че не можем да я пуснем да лети тук. Нужно ѝ е много повече пространство, отколкото може да ѝ осигури Еленовият ров.

Августа беше подходящо име за такова гордо създание. Орлицата беше висока почти три стъпки и макар и с качулка, държеше главата си вирната надменно.

— Усеща, че я гледаме — промърморих.

Някой преведе думите ми на императора и той ми се усмихна одобрително.

— Ловците се разбират помежду си. Свалете ѝ качулката. Нека Августа и La Diosa се опознаят.

Съсухрен старец с криви крака и предпазливо изражение приближи орлицата. Дръпна кожените върви, които стягаха качулката и внимателно я свали. Златните пера на шията и главата се разрошиха от вятъра. Усетила едновременно свободата и опасността, Августа разпери криле в жест, който можеше да се тълкува както като обещание за предстоящо сбиване, така и като предупреждение.

Аз обаче не привлякох вниманието на Августа. Водена от безпогрешния си инстинкт, тя обърна глава към единствения хищник в компанията, който бе по-опасен от нея. Матю я изгледа сериозно, с тъжни очи. Августа изкряска в отговор на съчувствието му.

— Не доведох Августа, за да забавлява хер Ройдън, а за да се срещне с La Diosa — недоволно измърмори Рудолф.

— И аз ви благодаря за запознанството, Ваше Величество — казах аз с желанието да привлека вниманието на раздразнения монарх.

— Между другото, сред трофеите на Августа има два вълка — отбеляза Рудолф и изгледа многозначително Матю. Перата на императора бяха по-разрошени и от тези на любимата му птица. — И в двата случая битките бяха кървави.

— Ако бях вълк, щях просто да легна и да оставя дамата да прави каквото си поиска с мен — мързеливо рече Матю. Този следобед той бе типичен придворен в одеждите си в зелено и сиво; черната му коса бе прибрана под екстравагантна шапка, която не предлагаше особена защита от стихиите, но пък му даваше възможност да покаже сребърната емблема на върха ѝ — уробороса на фамилия Дьо Клермон, сякаш за да напомни на Рудолф с кого си има работа.

Другите придворни се захилиха и зацъкаха на дръзката му забележка. След като се увери, че смехът не е насочен към него, Рудолф се присъедини към тях.

— Още нещо, по което си приличаме, хер Ройдън — изтъкна той, докато тупаше Матю по рамото. После ме изгледа. — И двамата не се боим от силни жени.

След като напрежението спадна, соколарят с известно облекчение върна Августа на стойката ѝ и попита императора коя птица желае да използва този следобед за сваляне на кралската яребица. Рудолф се засуети с избора. След като най-сетне се спря на един едър исландски сокол, австрийските ерцхерцози и германските принцове се запрепираха за останалите птици, докато накрая остана една-единствена птица. Беше дребна и трепереше от студа. Матю посегна към нея.

— Това е птица за жени — изсумтя Рудолф и се намести в седлото си. — Щях да я пратя на La Diosa.

— Въпреки името си Даяна не обича лова. Но няма значение. Ще ловувам с чучулигаря — каза Матю.

Прокара пръсти по каишката на крака ѝ, протегна ръка и птицата стъпи на облечената му в ръкавица китка.

— Здравей, красавице — прошепна ѝ тихичко, докато птицата се настаняваше. При всяко движение звънчетата ѝ звъняха.

— Името ѝ е Шарка — с усмивка съобщи соколарят.

— А дали е умна колкото съименницата си?

— Даже повече — ухили се старецът.

Матю се наведе към птицата и хвана със зъби една от вървите, които държаха качулката на птицата. Устата му беше толкова близо до Шарка, а жестът така интимен, че можеше да се обърка и с целувка. Матю дръпна връвта, после с лекота махна качулката с другата си ръка и прибра украсеното кожено покривало в джоба си.

Шарка замигна, когато светът се разкри пред нея. Премигна отново, като изучаваше мен и мъжа, който я държеше.

— Мога ли да я докосна? — В меките пластове бели и кафяви пера имаше нещо, на което не можех да устоя.

— Не бих го направил на твое място. Гладна е. Съмнявам се, че получава справедлив дял от плячката си — отвърна Матю. Отново изглеждаше тъжен и замислен. Шарка издаде тихи, подобни на кикот звуци и задържа поглед върху него.

— Тя те харесва. — В това нямаше нищо чудно. И двамата бяха ловци по инстинкт, оковани, за да не могат да се поддадат на подтика да преследват и убиват.