Нощна сянка

— И сега какво следва? — прошепнах аз. Представлението беше приключило и намиращите се в помещението показваха признаци на безпокойство.

— Ще искам да говоря още, господин Ройдън — предупреди Елизабет, докато подреждаха възглавничките около нея. — Не се отдалечавайте.

— Пиер би трябвало да е в съседната приемна. Той ще те изпрати до стаята ми, където има легло и е спокойно. Можеш да си почиваш, докато Нейно Величество ме освободи. Едва ли ще се забавя. Иска само пълен доклад за Кели. — Матю поднесе ръката ми към устните си и я целуна официално.

Като знаех колко обича кралицата мъжка компания, можеше да се забави и с часове.

Макар че бях подготвена, врявата в приемната успя да ме изненада. Придворните, които не бяха достатъчно важни, за да присъстват на вечерята, ме блъскаха, забързани към своите маси, преди храната да е изчезнала. Стомахът ми се преобърна от миризмата на печено сърнешко. Така и нямаше да свикна с него. Бебето също не го харесваше.

Пиер и Ани седяха до стената с другите слуги. По лицата и на двамата се изписа облекчение, когато ме видяха.

— Къде е милорд? — попита Пиер, докато ме измъкваше от блъскащите се тела.

— Чака при кралицата — отвърнах. — Прекалено съм уморена, за да стоя права или да ям. Можете ли да ме заведете до стаята на Матю?

Пиер погледна разтревожено към входа на личните покои на кралицата.

— Разбира се.

— Аз знам пътя, госпожо Ройдън — каза Ани. Наскоро завърнала се от Прага и присъстваща за втори път в двора на Елизабет, Ани започваше да се държи съвсем свойски.

— Показах ѝ стаята на милорд, след като отидохте да се срещнете с Нейно Величество — увери ме Пиер. — Тя е долу, под апартаментите, използвани навремето от съпругата на краля.

— И в които сега са настанени фаворитите на кралицата, предполагам — промърморих под нос. Несъмнено Уолтър спеше там — или по-скоро не спеше. — Изчакай Матю тук, Пиер. Двете с Ани ще се ориентираме.

— Благодаря, мадам. — Пиер ме погледна с благодарност. — Не обичам да го оставям твърде дълго с кралицата.

По-нисшите чиновници омитаха вечерята си в далеч по-невзрачната обстановка на отделението за стражите. Поглеждаха ни с вяло любопитство, докато двете с Ани минавахме покрай тях.

— Сигурно има по-пряк път — предположих, докато хапех устни и гледах надолу по дългото стълбище. Голямата зала щеше да е още по-препълнена.

— Съжалявам, госпожо, но няма — извинително каза Ани.

— Е, тогава да се изправим пред тълпата — въздъхнах аз.

Голямата зала беше пълна с молители за вниманието на кралицата. Появата ми от апартаментите предизвика възбуда, последвана от разочаровано мърморене, когато откриха, че не съм някоя важна особа. След двора на Рудолф бях донякъде свикнала да съм обект на внимание, но все още ми беше неудобно да чувствам втренчените погледи на човешките същества, няколкото побутвания от демони, гъделичкащия поглед на самотна вещица. Когато обаче усетих върху гърба си студения поглед на вампир, аз се обърнах разтревожено.

— Госпожо? — обади се Ани.

Огледах тълпата, но не успях да открия източника.

— Нищо, Ани — неспокойно промърморих. — Просто въображението ми върти номера.

— Имате нужда от почивка — сгълча ме тя досущ като Сюзана.

Но в просторните стаи на Матю на първия етаж, гледащи към личната градина на кралицата, не ме очакваше покой. Вместо това открих там главния драматург на Англия. Пратих Ани да измъкне Джак от поредната беля, в която се е забъркал (каквато и да бе тя), и събрах сили за срещата с Кристофър Марлоу.

— Здравейте, Кит — поздравих го. Демонът вдигна очи от бюрото на Матю. Навсякъде около него бяха пръснати листа със стихове. — Съвсем сам ли сте?

— Уолтър и Хенри вечерят с кралицата. Защо не сте с тях? — Кит изглеждаше блед, отслабнал и разсеян. Стана и започна да събира листата, като поглеждаше с безпокойство към вратата, сякаш очакваше някой да влезе и да ни прекъсне.

— Уморена съм. — Прозях се. — Но не е нужно да си отивате. Останете и изчакайте Матю. Ще се зарадва да ви види. Какво пишете?

— Поема. — След краткия отговор Кит седна. Нещо не беше наред. Демонът определено изглеждаше като на тръни.

На гоблена на стената зад него имаше златокоса девойка в кула, надвиснала над морето. Беше вдигнала фенер и се взираше в далечината. «Ясно.»

— Пишете за Херо и Леандър. — Не го казах като въпрос. Кит вероятно тъгуваше по Матю и работеше върху епичната си любовна поема откакто се качихме на кораба в Грейвсенд през януари. Още не беше отговорил.

Изчаках малко и изрецитирах съответния пасаж:

«Кълняха се, че бил девица в мъжко облекло,че имал си онуй, що хваща мъжкото око:усмивка ведра, изразително лице,и за любов копнеещо сърце.Леандре, казваха онези, що знаеха го, че е мъж,за игра любовни си създаден ти,защо сърцето ти самотно си стои?»

Кит избухна.