Нощна сянка

Последвах друга двойка нишки, този път алена и бяла, като се надявах да ме отведат при Матю. Вместо това видях объркваща вихрушка от форми и цветове. Полетях — далеч, далеч, докато не тупнах върху студена възглавница. «Сняг.» Дробовете ми се напълниха със студен зимен въздух. Вече не бях завързана на стълб в късния майски следобед край Гринуичкия дворец. Бях четири или петгодишна и лежах по гръб в малкия двор зад къщата ни в Кембридж.

И си спомних.

Двамата с баща ми си играехме след обилен снеговалеж. Ръкавиците ми бяха харвардско алени и се открояваха на белия фон. Правехме се на ангели, като размахвахме нагоре-надолу ръце и крака. Бях изумена, че ако движа бързо ръцете си, белите крила сякаш получаваха червен връх.

— Също като дракона с огнените криле — прошепнах на баща си. Ръцете му спряха да се движат.

— Кога си виждала дракон, Даяна? — Гласът му беше сериозен. Познавах разликата между този тон и онзи, с който обикновено се шегуваше с мен. Това означаваше, че очаква от мен отговор — при това правдив.

— Много пъти. Предимно нощем. — Размахвах ръце все по-бързо и по-бързо. Снегът под тях променяше цвета си, проблясваше в зелено и златно, в червено и черно, в сребристо и синьо.

— И къде беше той? — попита шепнешком баща ми, взрян в снежните преспи. Те се трупаха около мен, надигаха се и боботеха като живи. Една се издължи и се превърна в изящна драконова глава. После от нея се оформиха криле. Драконът отърси снежинките от белите си люспи. Когато се обърна и погледна към баща ми, той промърмори нещо и потупа носа му, сякаш двамата вече се бяха срещали. Драконът издиша топъл дъх в ледения въздух.

— Най-често е вътре в мен. Ето тук. — Надигнах се да му покажа какво имам предвид. Ръцете ми докоснаха извитите кости на гръдния ми кош. Усещах ги топли през кожата, през якето и дори през дебелите ръкавици. — Но когато иска да лети, трябва да я пусна. Иначе няма да има достатъчно място за крилете ѝ.

Чифт блестящи криле се отпуснаха на снега зад мен.

— Изоставила си собствените си криле — много сериозно рече баща ми.

Драконът се измъкна от пряспата. Сребристочерните му очи примигнаха, когато се освободи, издигна се във въздуха и изчезна над ябълковото дърво, като с всяко пляскане на крилете ставаше все по-ефирен. Моите криле вече избледняваха на снега зад мен.

— Не ме взема със себе си. И никога не се задържа дълго — въздъхнах аз. — Защо така, тате?

— Може би защото трябва да бъде някъде другаде.

Замислих се.

— Както вие с мама отивате в училище ли? — Мисълта за ходещи на училище родители беше объркваща. Всички деца от квартала мислеха същото, макар че и техните родители прекарваха целия ден там.