Читаем Нощна сянка полностью

— Нещо такова. — Баща ми още седеше в снега, обвил ръце около коленете си. Той се усмихна. — Харесвам вещицата в теб, Даяна.

— Но мама се страхува от нея.

— Не — поклати глава баща ми. — Мама просто се страхува от промяната.

— Опитах се да запазя дракона в тайна, но мисля, че тя вече знае — мрачно споделих аз.

— Майките обикновено знаят — съгласи се баща ми. Той погледна надолу към снега. Крилете ми вече бяха напълно изчезнали. — Но пък и знае кога искаш горещ шоколад. Подозирам, че ако влезем вътре, той ще ни чака. — Татко стана и ми подаде топлата си ръка.

Хванах я с алените ръкавици.

— Винаги ли ще ме държиш за ръката, когато се стъмва? — попитах го. Нощта падаше и внезапно изпитах страх от сенките. В сумрака се спотайваха чудовища, странни създания, които ме наблюдаваха как си играя.

— Не — поклати глава баща ми. Устната ми затрепери. Не това беше отговорът, който исках да чуя. — Ала не се безпокой. — Гласът му се сниши до шепот: — Винаги ще си имаш своя дракон.

Капка кръв капна от пробитата кожа край окото ми на земята. Макар и с превръзка, виждах бавното ѝ движение и как падна в краката ми и се разплиска. От мястото изникна черен стрък.

Към мен се понесе тропот на копита. Някой нададе пронизителен вик, който съживи образи от древни битки. Звукът направи дракона ми още по-неспокоен. Трябваше да се освободя. Бързо.

Вместо да се мъча да виждам нишките, водещи към Кит и Луиза, аз се съсредоточих върху онези във въжетата, стягащи китките и глезените ми. Вече ги разхлабвах, когато нещо остро и тежко се счупи в ребрата ми. Ударът изкара въздуха от дробовете ми.

— Попадение! — извика Кит. — Вещицата е моя!

— Само я лизна — поправи го Луиза. — Трябва да забиеш копието си в тялото ѝ, за да я вземеш като награда.

Уви, не знаех правилата нито на рицарските турнири, нито на магията. Баба Алсъп го беше казала съвсем ясно, преди да тръгнем за Прага. «Засега имаш само един своенравен огнедишащ дракон, почти ослепителна аура и склонност да задаваш въпроси, които имат пакостливи отговори», такива бяха думите ѝ. Бях пренебрегнала тъкачеството заради дворцовите интриги и загърбих магията, за да търся Ашмол 782. Може би ако бях останала в Лондон, сега щях да зная как да се измъкна от тази каша. А вместо това бях вързана за дебело дърво като вещица, която всеки момент ще бъде изгорена.

«Мисли. Остани жива.»

— Трябва да опитаме отново — заяви Луиза. Думите ѝ заглъхнаха, когато обърна коня си и се отдалечи.

— Не прави това, Кит — казах аз. — Помисли си какво ще причиниш на Матю. Ако искаш да се махна, ще го направя. Обещавам.

— Обещанията ти са нищо, вещице. Ще въртиш, ще сучеш и ще намериш начин да се измъкнеш от уверенията си. И сега виждам аурата около тебе, докато се мъчиш да използваш магията си.

«Почти ослепителна аура. Въпроси с пакостливи отговори. И своенравен огнедишащ дракон.»

Всичко замръзна.

«Какво ще правим?» — попитах дракона.

В отговор тя плесна с криле и ги разпери напълно. Те минаха през ребрата ми, през плътта и се показаха от двете страни на гръбнака ми. Драконът си остана на мястото, увил опашка около утробата ми. Надникна зад гръдната ми кост със сребристочерните си очи и отново размаха криле.

«Остани жива» — прошепна ми и думите избълваха облаче сива мъгла във въздуха около мен.

Силата на крилете ѝ пречупи дебелия дървен стълб и шиповете на люспестите краища разрязаха въжетата на китките ми. Нещо остро и подобно на нокът преряза и въжетата на глезените. Издигнах се на двайсет стъпки във въздуха, когато Кит и Луиза се озоваха в дезориентиращия сив облак на дракона. Движеха се твърде бързо, за да могат да спрат или да променят посоката. Копията им се скръстиха, оплетоха и силата на сблъсъка изхвърли и двамата от седлата върху коравата земя.

Свалих превръзката от очите си със здравата си ръка точно когато Ани се появи в края на арената.

— Госпожо! — извика тя. Но аз не исках да е там, в близост до Луиза дьо Клермон.

— Махай се! — изсъсках. Думите ми се появиха в огън и дим, докато кръжах над Кит и Луиза.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Войны начинают неудачники
Войны начинают неудачники

Порой войны начинаются буднично. Среди белого дня из машин, припаркованных на обыкновенной московской улице, выскакивают мужчины и, никого не стесняясь, открывают шквальный огонь из автоматов. И целятся они при этом в группку каких-то невзрачных коротышек в красных банданах, только что отоварившихся в ближайшем «Макдоналдсе». Разумеется, тут же начинается паника, прохожие кидаются врассыпную, а один из них вдруг переворачивает столик уличного кафе и укрывается за ним, прижимая к груди свой рюкзачок.И правильно делает.Ведь в отличие от большинства обывателей Артем хорошо знает, что за всем этим последует. Одна из причин начинающейся войны как раз лежит в его рюкзаке. Единственное, чего не знает Артем, – что в Тайном Городе войны начинают неудачники, но заканчивают их герои.Пока не знает…

Вадим Панов , Вадим Юрьевич Панов

Фантастика / Боевая фантастика / Городское фэнтези