Нощна сянка

Ани миеше прозореца, за да осигури по-добра светлина, на която да чете господарят ѝ. Тя потопи парцала в чиста вода и от порива на вятъра през отворения прозорец от джоба ѝ падна малко листче хартия.

— Какво е това, Ани? — подозрително попита Шекспир и посочи с перото си. Момичето беше работило за Кит Марлоу и като едното нищо можеше да предава информация на съперниците му. Не можеше да си позволи някой да научава за последните му предложения за патронаж. Всички театри бяха затворени заради чумата и щеше да бъде истинско предизвикателство да задържи тяло и душа на едно място. «Венера и Адонис» можеше да му помогне, стига никой да не му откраднеше идеята.

— Нищо, госп-п-подин Шекспир — заекна Ани и се наведе да вземе листчето.

— Дай го тук, щом като е нищо — нареди той.

Веднага щом го зърна, Шекспир разпозна характерния почерк. Косата на тила му настръхна. Беше получил съобщение от мъртвец.

— Кога Марлоу ти е дал бележката? — остро попита той.

— Не ми я е давал, господин Шекспир. — Както винаги, Ани така и не събра сили да излъже. Имаше някои други вещерски черти, но честността ѝ бе в изобилие. — Беше скрито. Отец Хабърд го намери и ми го даде. За спомен, както каза.

— След смъртта на Марлоу ли го намери? — Събудилият се интерес го накара да забрави за гъделичкането по тила.

— Да — прошепна Ани.

— В такъв случай ще остане у мен. За по-сигурно.

— Разбира се. — В очите на Ани пробяга тревога, докато гледаше как последните думи на Кристофър Марлоу изчезват в юмрука на новия ѝ господар.

— Продължи си работата, Ани. — Шекспир изчака прислужницата да излезе за още парцали и вода. После отново прочете редовете.

«Черен е знакът на любовта напразна.На демоните цвят,на сянка нощна.»

Шекспир въздъхна. Така и не можеше да възприеме стихотворните стъпки на Кит. И меланхоличният му хумор, и залитанията към страховитото бяха твърде мрачни за тези тъжни времена. Те потискаха публиката, а в Лондон имаше предостатъчно смърт. Той завъртя перото си.

«Любовта напразна.» Да бе. Шекспир изсумтя. Беше му дошло до гуша от истинска любов, макар че плащащите клиенти като че ли никога не се уморяваха от нея. Зачеркна думите и ги замести с една-единствена, която по-добре улавяше онова, което чувстваше.

«Демоните.» Успехът на «Фауст» го глождеше мъчително. Шекспир нямаше таланта да пише за създания извън границите на природата. Беше далеч по-добър с обикновените, несъвършени смъртни, уловени в мрежите на съдбата. Понякога си мислеше, че може би може да съчини хубава история за дух. Може би на съгрешил баща, който преследва сина си. Шекспир потръпна. От собствения му баща би се получил ужасяващ призрак, ако Господ се умори от компанията му, след като бъдат уредени последните сметки на Джон Шекспир. Зачеркна неприятната дума и избра различна.

«Сянка нощна.» Беше посредствен, предсказуем край на стиха — от онези, които би избрал Джордж Чапман при липса на нещо по-оригинално. Но какво да бъде то? Задраска още една дума и написа «гримаса» над нея. «Гримаса нощна». И това не го биваше. Зачеркна го и написа «седянка». Още по-зле.

Замисли се разсеяно за участта на Марлоу и приятелите му, превърнали се вече в безплътни сенки. Хенри Пърси се беше радвал на рядък период на кралско благоволение и остана завинаги в двора. Рали се беше оженил тайно и бе изпаднал в немилост. Беше изселен в Дорсет и кралицата се надяваше, че там ще потъне в забвение. Хариът се беше уединил някъде, несъмнено наведен над някоя математическа главоблъсканица или вперил поглед в небето, подобно на някакъв поразен от луната Робин Гудфелоу[107].

Носеха се слухове, че Чапман е на някаква мисия за Сесил в Ниските земи и пише дълги поеми за вещици. А Марлоу неотдавна бе убит в кръчмарска свада в Дептфорд, макар да се говореше, че е било покушение. Може би онзи странен уелсец щеше да знае повече, защото е бил в кръчмата с Марлоу. Ройдън — който бе единственият наистина силен човек, с когото се бе срещал някога Шекспир — и загадъчната му съпруга бяха безследно изчезнали през лятото на 1591-ва и не се бяха появявали оттогава.

Единственият от кръга на Марлоу, за когото все още чуваше редовно, беше едрият шотландец Галоуглас, който се държеше по-надуто и от принц, но пък разказваше такива чудесни истории за феи и елфи. Именно благодарение на постоянните поръчки на Галоуглас Шекспир имаше покрив над главата си. Галоуглас сякаш винаги имаше работа, изискваща таланта и перото на Шекспир. Пък и плащаше добре, особено когато искаше Шекспир да имитира почерка на Ройдън по полетата на някоя книга или да напише писмо с неговия подпис.

«Ама че тайфа — помисли си Шекспир. — Предатели, атеисти и престъпници, повечето от тях.» Перото му се поколеба върху страницата. Този път решително написа още една дума, след което се облегна и погледна новия си стих.

«Тъмното е герб на мрака,на пъкъла, на черния затвор!»