Нощна сянка

— Да, разболях се в Честър, но мина, благодарение на Божията милост и грижите на съпругата ми. — Матю се пресегна и покри дланта ми със съпружеска всеотдайност. — Лекарят ми мислеше, че е най-добре да се обръсна, за да се отърва от треската, но Даяна настояваше за хладни бани и това ме излекува.

— Съпруга? — повтори тихо Данфорт. — Вдовицата Бийтън не ми каза…

— Не споделям нищо за личния си живот с невежи жени — заяви рязко Матю.

Бидуел кихна. Матю го погледна първо загрижено, а след това демонстрира все по-нарастващо разбиране. Тази вечер научих много за съпруга си, включително и че се оказа изненадващо добър актьор.

— О, но вие сигурно сте дошли, за да помолите Даяна да излекува Бидуел. — Матю въздъхна със съжаление. — Толкова клюки се носят. Да не би вестта за уменията на съпругата ми вече да се е разпространила?

В този период медицинските познания бяха опасно близо до вещерския занаят. Да не би Матю да се опитваше да ме измъкне от неприятностите?

Бидуел понечи да отговори, но успя само да изхърка и да поклати глава.

— Ако не сте тук за лечение, тогава може би сте дошли да доставите новите обувки на Даяна. — Матю ме погледна с любов, след това се обърна към свещеника. — Както без съмнение сте чули, вещите на съпругата ми се изгубиха по време на пътуването ни, господин Данфорт. — Вниманието му се насочи отново към обущаря и в тона му се прокрадна упрек. — Знам, че сте зает човек, Бидуел, но се надявах, че сте готов поне с чехлите. Даяна е твърдо решена да отиде на църква тази седмица, а пътеката до вестиария често е наводнена. Някой наистина трябва да се погрижи за това.

Гръдният кош на Ифли се издуваше от възмущение, откакто Матю бе започнал да говори. Накрая не издържа.

— Бидуел носи обувките, за които сте платили, но не сме дошли, за да търсим услугите на съпругата ви или да си бъбрим за чехли и локви! — Той придърпа наметката си около себе си, сякаш с този жест искаше да внуши повече достойнство, но подгизналата вълна само увеличи приликата му с мокър плъх, на какъвто той и без това приличаше с острия си нос и мънички очички. — Кажете ѝ, господин Данфорт.

Преподобният Данфорт изглеждаше така, сякаш би предпочел да гори в ада, отколкото да стои в къщата на Матю Ройдън и да обвинява жена му.

— Хайде, кажете ѝ — настоя Ифли.

— Има обвинения… — Това успя да измънка Данфорт, преди Уолтър, Хенри и Хенкок да допрат рамене.

— Ако сте тук да отправяте обвинения, сър, можете да го направите пред мен или пред лорда — каза остро Уолтър.

— Или пред мен — обади се и Джордж. — Аз съм доста добре запознат със закона.

— А… Ъ… Да… Е… — И свещеникът млъкна.

— Вдовицата Бийтън се е разболяла — каза Ифли, решен да продължи въпреки слабите нерви на Данфорт.

— Несъмнено от същата треска, която порази и мен, а сега и бащата на момчето — каза мило съпругът ми. — Пръстите му стиснаха моите още по-силно. Чух как Галоуглас изруга под нос зад мен. — В какво точно обвиняване жена ми, Ифли?

— Вдовицата Бийтън е отказала да ѝ помогне в някакво зло. Госпожа Ройдън се заклела да прати на ставите и главата ѝ болки.

— Синът ми си е загубил слуха — оплака се Бидуел, а гласът му натежа от тревога и неизкашляни храчки. — Има ужасно бучене в ушите, все едно непрекъснато чува биене на камбани. Вдовицата Бийтън твърди, че е омагьосан.

Не — прошепнах аз. Кръвта напусна рязко и обезпокоително главата ми. Ръцете на Галоуглас веднага се озоваха на раменете ми и ме задържаха изправена.

Думата «омагьосан» ме накара да се взра в позната бездна. Най-големият ми страх винаги е бил, че обикновените хора ще разберат, че съм потомка на Бриджит Бишъп. Ще започнат да ми хвърлят любопитни погледи и да ме подозират. Единственият възможен отговор бе да бягам. Опитвах се да стопля пръсти в ръката на Матю, но тя бе все едно от камък. Галоуглас все още придържаше раменете ми.

— Вдовицата Бийтън отдавна страда от ревматизъм, а синът на Бидуел често страда от болно гърло. А възпаленото гърло често причинява болка и глухота. Страдат от тези болести, преди съпругата ми да пристигне в Удсток. — Матю махна лениво със свободната си ръка. — Старицата завижда на младостта на Даяна, а младият Джоузеф е очарован от красотата ѝ и завижда на мен, че съм женен за нея. Това не са обвинения, а несериозни фантазии.

— Като божи служител, господин Ройдън, съм длъжен да ги приема сериозно. Чел съм достатъчно. — Данфорт бръкна в черната си дреха и извади омачкан свитък. Не съдържаше повече от десетина листа, грубо зашити един за друг с дебел канап. Времето и честата употреба бяха накарали хартията да омекне и да се накъса по краищата, а самите страници бяха посивели. Бях прекалено далеч, за да видя заглавието. Но и тримата вампири го прочетоха. Също и Джордж, който пребледня.

— Това е част от Malleus Maleficarum[20]. Не знаех, че латинският ви е толкова добър, че да прочетете такъв сложен труд, господин Данфорт — подхвърли Матю. Това бе най-влиятелният наръчник, писан някога, а заглавието му всяваше ужас в сърцето на всяка вещица.

Свещеникът изглеждаше обиден.

— Учил съм в университет, господин Ройдън.