Нощна сянка

— Направи ѝ един-единствен чифт преди две десетилетия. Това едва ли го прави най-важния човек в околност от трийсет мили, колкото и да му се иска да е така — изсумтя презрително Матю. — Нито един от тях не е особено умен. А заедно са направо отбор глупаци. Ако това е най-доброто, което може да излъчи селото, можем да се върнем обратно към четенето си.

— Това ли е всичко? — Гласът на Уолтър потрепери. — Ще седим и ще ги чакаме да дойдат?

— Да. Но Даяна няма да напуска полезрението ми, нито твоето, Галоуглас — предупреди Матю.

— Няма нужда да ми припомняш семейния дълг, чичо. Ще направя всичко възможно борбената ти съпруга да стигне довечера до леглото ти.

— Борбена, така ли? Съпругът ми е член на Паството. Глутница мъже яздят насам, за да ме обвинят, че съм навредила на една самотна старица. Намирам се на чуждо място и се губя по пътя към спалнята. Все още нямам обувки. И живея в пансион, пълен с незрели момчета, които не млъкват! — Ядосах се. — Но не се тревожете за мен. Мога да се погрижа сама за себе си!

— Да се погрижиш сама за себе си ли? — Галоуглас се изсмя и поклати глава. — Не, не можеш. А когато приключим със схватката, ще трябва да видим какво ще правим и с този твой странен акцент. Не разбрах и половината от това, което каза.

— Сигурно е ирландка — предположи Хенкок и ме изгледа зверски. — Това би обяснило магиите и обърканата реч. Те всички са луди.

— Не е ирландка — опроверга го Галоуглас. — Луда или не, щях да ѝ разбирам, ако беше.

— Тихо! — изрева Матю.

— Мъжете от селото са на портата — обяви Пиер в настъпилата тишина.

— Доведи ги — нареди му Матю. И се обърна към мен. — Остави ме аз да говоря. Не отговаряй на въпросите им, освен ако аз не ти кажа. А сега — продължи той бодро, — не можем да позволим да се случи нещо… необичайно, както стана, когато вдовицата Бийтън беше тук. Все още ли ти се вие свят? Имаш ли нужда да полегнеш?

— Любопитна съм — отвърнах и стиснах юмруци. — Не се тревожи за магиите, нито за здравето ми. Мисли колко часа ще ти трябват, за да отговориш на въпросите ми, след като свещеникът си тръгне. И ако се опиташ да се измъкнеш с извинението, че това не е моя работа, ще те размажа.

— Значи си напълно добре. — Устните на Матю потрепнаха. Целуна ме по челото. — Обичам те, ma lionne[19].

— Запази любовните си признания за по-късно и дай на лелчето възможност да се овладее — предложи Галоуглас.

— Защо всички се чувстват длъжни да ми дават акъл как да се оправям със собствената си жена? — скастри го Матю. Пукнатините в самообладанието му започваха да си личат.

— Наистина не знам — отвърна искрено Галоуглас. — Тя малко ми напомня за баба. Съветваме денонощно Филип как да я контролира. Не че той ни послуша.

Мъжете се разпръснаха из помещението и оформиха нещо като фуния — по-широка към изхода и по-тясна към дъното, където седяхме с Матю. Тъй като Джордж и Кит щяха първи да поздравят божия човек и неговите придружители, Уолтър им издърпа от ръцете заровете и ръкописа на «Доктор Фауст» и им връчи «История» на Херодот. Макар да не беше Библия, Рали ни увери, че тя ще придаде подобаваща сериозност на ситуацията. Кит все още протестираше срещу несправедливата замяна, когато се чуха стъпки и гласове.

Пиер въведе тримата посетители. Единият толкова силно приличаше на младежа с писклив глас, който ми бе взел мерки за обувки, та веднага разбрах, че е Джоузеф Бидуел. Той се стресна, като чу вратата да се затваря зад него, и хвърли тревожен поглед през рамо. Когато отново вдигна напред замъгления си взор и видя размера на групата, която го очакваше, подскочи още веднъж. Уолтър, който беше на стратегическа позиция по средата на стаята заедно с Хенкок и Хенри, пренебрегна нервния обущар и насочи пълните си с презрение очи към мъжа в мърляви свещенически дрехи.

— Какво ви води тук в такава вечер, господин Данфорт? — попита Рали.

— Сър Уолтър — поздрави Данфорт с поклон, свали шапката от главата си и започна да я мачка. Забеляза и графа на Нортъмбърленд. — Милорд! Не знаех, че сте сред нас.

— Имате ли нужда от нещо? — попита любезно Матю. Не ставаше от мястото си и бе протегнал крака, за да покаже колко е спокоен.

— А, господин Ройдън. — Данфорт се поклони още веднъж, този път на нас. Изгледа ме с любопитство, преди страхът да го надвие и да го накара да сведе очи към шапката. — Не сме ви виждали в църквата и в центъра. Бидуел помисли, че може да сте неразположен.

Бидуел се размърда. Кожените му ботуши изскърцаха измъчено, а дробовете му им акомпанираха с хор от хрипове и раздираща кашлица. Смачкана яка стискаше здраво трахеята му и потрепваше всеки път, когато той се опитваше да поеме дъх. Плисираният лен бе възможно най-неудобен за носене, а мазното кафяво петно близо до брадичката говореше, че човекът е ял месо със сос на вечеря.