Тя светна от радост и се хвърли в обятията му. Задържа я за миг и я пусна долу. Не успя да удържи прилива на гордост, който го обзе. Всички я обичаха, но най-вече той. Малката му сестра беше умница. Вече беше станала много хубава, а още не беше сгодена. Стивън знаеше, че Ролф изчаква благоприятен момент за това, скоро ще й намери мъж и ще сключи поредния изгоден съюз за Де Уорънови. Стивън смяташе, но не беше сигурен, че баща им възнамерява да я омъжи за най-младия брат на краля, Хенри Боклерк. Принцът имаше малко земя, но много сребро, защото баща му, Уилям Завоевателя, беше дал Нормандия на най-големия си син, Робърт, а Англия на Уилям Руфъс, като остави на най-малкия си син само голямо богатство. Стивън познаваше Хенри добре от дългите години, които беше прекарал в семейството на краля, обаче никак не беше сигурен, че одобрява този брак.
Той погледна Изабел с обич.
— Къде беше тази вечер?
— О, обикалях наоколо — изрече тя със загадъчен вид, а усмивката й беше прекрасна. Заприлича на ангелче. — Защо трябва да чукам? Нали си сам. Допрях ухо на вратата, за да бъда сигурна.
Очите му се разшириха от изненада. Тя отстъпи назад, като се кикотеше.
— Вече не съм дете, Стив — изрече тя високомерно. Изабел беше единствената, която се осмеляваше да го нарича така. — Зная какво правиш нощем със слугините.
Той не вярваше на ушите си. Не знаеше дали да се разсмее, или да и се скара.
— И какво точно си мислиш, че правя със слугините, момиче?
Тя го изгледа многозначително.
— Татко каза, че ако в Олнуик се появи дори едно твое незаконно дете, ще те набие, все едно, че си дванайсетгодишно момче! — заяви тя ликуващо.
— О, да, ще го направи — засмя се Стивън. — Не отговори на въпроса ми, Изабел.
— За глупачка ли ме мислиш? Правиш бебета, Стив. Зная, че това се харесва на слугините, защото ги чух да си приказват за теб.
Този път той набързо стана сериозен.
— Чула си ги да говорят… — заекна Стивън. — И какво казаха те, подслушвачка такава? Хайде, кажи!
— Ами… — тя завъртя тъмносините си очи — те казаха, че си едър, силен и много похотлив… но понякога бърз, прекалено бърз… а също…
Стивън беше шокиран.
— Стига! — Той посегна към нея, но тя се дръпна с кикот. — Надявам се, че нямаш представа за какво са си говорили — изрече провлечено той. — И да знаеш, че ще кажа на майка ти, дето подслушваш… слугините!
Изабел изглеждаше много обидена.
— Мама ще ме прати при отец Бертолд — изрече тя с разтреперан глас. Големите й блестящи очи се впиха в неговите. Гледаха невинно като на някоя сърничка. — Обещавам ти да не подслушвам повече, наистина. Не казвай на мама.
Стивън въздъхна отчаяно. Тя беше буйно дете и винаги беше създавала неприятности. Един ден несъмнено ще води за носа и мъжа си.
— Този път няма да кажа — обеща той. — Но, Изабел, не ме предизвиквай да го сторя.
Тя прехапа устни и отново стана сериозна. И двамата знаеха, че само тя може да си играе така с него.
— Защо Мейри е затворничка?
— О! Значи си се срещнала със загадъчната Мейри. Предпочитам да си мисля за нея като за моя гостенка.
— Тя твърди, че ти е затворничка… и че трябва да я пуснеш веднага.
— Тя ли те изпрати с това послание, Изабел?
— Знам само какво ми каза тя. — Изабел беше отворила широко очи и чакаше.
Стивън отново се отчая от постъпката на гостенката си. Нима си въобразява, че ще успее да го измами, като използва сестра му? Нима е толкова хитра?
— Къде е тя?
— В женската дневна на горния етаж. Защо си я уплашил толкова?
— Някой ден ще си изпатиш много, Изабел, дето си пъхаш носа в чуждите работи.
Изабел се разочарова, но остана непоколебима.
— Това означава ли, че няма да ми разкажеш какво си й сторил?
— Нищо не съм й сторил — каза той, а после добави: — засега. Изабел примигна от изненада.
— Върви и кажи на Мейри да дойде тук — той погледна твърдо сестра си. — А след това иди при Бранд на долния етаж.
Не искаше тя да слухти зад вратата.
Изабел още го гледаше с широко отворени очи. Кимна и избяга навън. Стивън стана сериозен и отметна назад ризата си. Време беше да стори каквото трябваше. Време беше Мейри Синклеър да разкаже истината за себе си.
4
Тежката дървена врата на Лидъл се отвори широко. Вътре влязоха група мъже. Бяха мокри до кости от дъжда и изкаляни, защото навън бушуваше силна буря, небето бе почерняло, а вятърът блъскаше яростно. Отекна гръм и светкавица проряза небето. Отчаяната кралица Маргарет седеше неподвижно до огъня в опушената зала. Беше оставила недовършената бродерията в краката си. Скочи на крака при първия звук.
— Намерихте ли я?
Малкълм вървеше пред другите мъже. Свали прогизналото си наметало. Един слуга не успя да го хване и то падна в калната тръстика на пода. Кралят отиде веднага при жена си.
— Не я намерихме, Маргарет.
Маргарет възкликна уплашено и сграбчи ръцете му.