Обещанието на розата

Четирима съвсем мокри и много уморени мъже влязоха в залата след него. Тримата по-големи синове на Малкълм и Маргарет без свещеника Етълред свалиха мокрите си дрехи и посегнаха към чашите с горещо вино, които слугите им донесоха незабавно. Четвъртият мъж се загледа с невиждащи очи в буйните пламъци в камината. В краката му се образува локва. Не направи опит да свали прогизналата си пелерина.

— Намерили сте нещо — извика Маргарет, докато стискаше ръката на Малкълм. — Криете нещо от мен!

— Имаме само предположения, нищо повече — каза мрачно Малкълм. Но лицето му стана тъмночервено и Маргарет разбра, че той е бесен и едва сдържа гнева си.

— Какви са те? Какво сте намерили? Не е възможно Мери да е изчезнала ей така!

Едмънд се завъртя рязко. Високият и строен младеж приличаше много на баща си.

— Покажи й — настоя той. — Така ще бъдем сигурни. Най-големият брат Едуард го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Остави майка на мира — предупреди го той. — Няма смисъл да я тревожим още повече.

— Нищо няма да постигнеш така — отвърна намръщено Едмънд. Той беше една година по-малък от Едуард и приличаше на Малкълм най-много от всички. — Искаш ли наистина да намерим Мери?

— Разбира се, че искам!

— Спрете! — извика Маргарет. Обичайното й спокойствие изчезна безследно. — Как смеете да се карате точно сега! Малкълм! Кажи ми!

Малкълм стисна ръцете й.

— На по-малко от миля от Лидъл вчера е имало нормандски войници.

Маргарет ахна.

— Нали не смяташ…

— Покажи й, татко — настоя Едмънд. — Питай я дали това не е на Мери.

Едуард заобиколи Едгар и удари Едмънд с юмрук в рамото, но Едмънд беше по-едър и ударът само го накара да загуби равновесие. Едгар веднага се хвърли на помощ на Едуард и се приготви да се нахвърли върху Едмънд. Гръмогласният вик на Малкълм прекрати юмручната схватка.

Малкълм извади парче мокър бял плат от колана си. Едуард почна да протестира. Едгар, който бе няколко месеца по-голям от Мери, пребледня като смъртник. Малкълм не обърна внимание на синовете си, разгъна внимателно късчето и погледна жена си.

— Това част от роклята на Мери ли е?

Очите на Маргарет се разтвориха от удивление и тя ахна.

— Къде го намерихте?

— На мястото, където са лагерували норманите — изрече мрачно Малкълм.

Маргарет се олюля.

Малкълм и Едмънд я уловиха в същия миг и я хванаха здраво.

— Не се бой, мамо — изрече успокояващо Едуард и стисна здраво зъби. — Ще я намерим и ще я върнем за нула време.

— Колкото ни трябваше да намерим кучия син — изрече мрачно Едгар и хвърли поглед на мълчаливия мъж, който стоеше неподвижно и гледаше пламъците. Едгар и Мери бяха почти на една възраст и затова той й беше най-близък сред братята. Като малки двамата с Мери бяха неразделни. Дори и сега, когато не се биеше, Едгар обикновено беше при Мери.

— Ако са й сторили нещо…

— Ще ги избия всички до един, тези вероломни нормани! — изрева Малкълм. — До един!

— По-спокойно, татко — замоли го Едгар. Зелените му очи блеснаха. — Ако яздим цяла нощ, на сутринта ще стигнем до Олнуик.

— Олнуик! — възкликна Маргарет. — В Нортъмбърланд?

— Тази сутрин са видели хората им тук наблизо — изрече грубо Малкълм. — Това е работа на незаконороденото пале. Проклетият му баща е още в кралския двор. А и кой друг би посмял да отвлече нашата дъщеря… кой друг?

Откакто графът отсъстваше толкова често, Стивън де Уорън се превърна в трън в очите на Малкълм. Маргарет пребледня като платно.

— Бедната ми Мери, защити я, мили боже — изстена тя. Молитвата й не бе нито първа, нито последна. — Моля те, дано се върне невредима вкъщи!

— Аз съм виновен — изрече внезапно мъжът, който стоеше пред камината и се обърна с лице към тях. — Ако не ме бяха задържали, щях да бъда с нея и нямаше да позволя да попадне в ръцете на Де Уорън.

По лицето му личеше каква мъка изпитва. Маргарет отиде бързо при него и се помъчи да го утеши, въпреки че и на нея сърцето й се късаше.

— Не си виновен, Дъг. Мери знаеше добре, че не бива да излиза сама извън стените — сълзи изпълниха очите й. — Колко пъти й напомняхме да се държи както подобава за една принцеса, а не като някое градско сираче. Ако някой е виновен, това съм аз, защото не успях да я обуздая.

— Не си виновна, Маргарет — изрече Малкълм с омекнал глас. — Мери сама си е виновна. Само да ми падне в ръцете! Така ще я напляскам, че после нима да може да седне една седмица. — Той пак се разгневи. — Как е възможно да е такава глупачка! — Той се обърна към Дъг Макинън. — И ти си виновен наравно с нея, че си я подлъгал да излезе, за да се срещнете. Първо ще се разправя с нея, а след това и с теб.

Дъг не каза нищо. Само стискаше здраво зъби.

— Малкълм, трябва да сме сигурни, че знаем къде е тя — извика Маргарет.

— Не се бой, мамо — заутешава я Едуард и я хвана за ръката. — Сигурни сме, че това е дело на онова копеле. Намерихме още две парчета плат, преди да стане прекалено тъмно, за да следваме дирята. Следите явно водеха на североизток. Кой друг освен Мери ще съобрази да бележи пътя? Поне духът й е останал невредим.

Маргарет се отпусна в креслото си. Сърцето й биеше бясно и тя усети, че й прилошава.