Обещанието на розата

— Трябва да повикам Моди — прошепна тя. Имаше предвид благочестивата си по-малка дъщеря, която вече беше послушничка в абатството в Дънфърмлайн. — Искам Моди да дойде тук, Малкълм!

Но горчивата истина беше, че искаше тук да е Мери. Колко много жадуваше да узнае, че скъпата й Мери е здрава и читава! Малкълм улови ръцете й.

— Ще изпратя човек тази вечер. Утре сутринта тя ще бъде тук.

Маргарет то погледна с благодарност. Той беше корав човек и имаше тежък характер, но тя знаеше, че никак не е лесно да си крал на шотландците. Никога не го беше обвинявала за грешките му. А той я беше разочаровал неведнъж през дългия им брак. Тя знаеше, че Моди ще бъде с нея на сутринта и че ако е възможно някой изобщо да спаси дъщеря й, то този човек е нейният мъж.

— Само си загубихме времето — извика Едгар. — Знаем, че това е дело на Де Уорън! Да го обсадим незабавно!

— Не бъди такъв глупак — изрече Едмънд. — Нищо не виждаме на тъмно. Няма защо да бързаме с обсадата, ако въобще има нужда от нея.

Гласът му звучеше скептично.

— Ще оставиш Мери да изгние там, така ли? — изкрещя Едгар.

— Не съм казал това — изрече мрачно Едмънд.

— Никой няма да остави Мери да изгние там — заяви Едуард и насочи леденостудения си поглед към Едмънд.

— Спрете! Не мога да издържам тази врява, не и сега! Всички се обърнаха към Маргарет.

— Никаква война! — извика тя и стана. Тя рядко изричаше заповеди и никога не се месеше в политиката, но сега трепереше от възбуда и говореше решително. — Малкълм… ще платиш откупа, който поиска Де Уорън, колкото и да е голям. Длъжен си да го сториш!

— Не се безпокой — каза Малкълм. — Скъпа, защо не се качиш горе да си полегнеш?

Въпреки че Маргарет знаеше, че няма и да мигне тази нощ, тя кимна и се подчини. Настъпи тишина, която никой не наруши, докато господарката не излезе от залата.

— Какво си намислил? — попита неловко Едуард. Малкълм се усмихна. От усмивката му човек тръпки го побиваха.

— Ще направя това, което съм длъжен да направя, сине мой. От цялата тази работа може би ще успея да спечеля нещо.

Първите капки дъжд зачукаха настойчиво по кулите на Олнуик.

Мери спря пред отворената врата на неговата спалнята. Не беше и помисляла да не се подчини на заповедта му, въпреки че беше почти парализирана от ужас. Той стоеше сред стаята само по ленени гащи. Това потвърди най-лошите й опасения. Лицето й, което бе по-бледо и от най-скъпоценната слонова кост, пламна в руменина. Мери отклони поглед от възбудените му слабини, издули плата.

Стивън я гледаше безизразно. Навън дъждът яростно трополеше по покрива.

Мери опря гръб на отворената врата. Огледа се отчаяно. Сърцето й биеше учестено. Беше обмисляла и варианта да му разкрие истинската си самоличност. Въпреки че беше имала по-малко от час, за да обмисли положението си, тя огледа най-внимателно всички възможности. Същевременно я обземаше все по-силна паника.

Мери хранеше някаква надежда до последната минута, когато дойде в спалнята му и се сблъска с очевидната му похот. Нямаше покорно да го остави да прави с нея каквото си поиска. Беше решила твърдо да не му се подчинява в предстоящата борба, в която целомъдрието и гордостта й бяха заложени на карта. Ще се съпротивлява. Ако остане непоколебима и не му позволи да я съблазни като предишния път, а той е казал истината и не смята да прибягва към насилие, значи ще успее да избегне изнасилването.

Но всичките й надежди се изпариха. Щом го видя как почти чисто гол я пронизва с искрящия си поглед, тя реши, че той не е в състояние да се въздържи от насилие. И узна съдбата си. Защото в края на краищата по-добре бе да е мъченица, която приема обезчестяването си, отколкото да му разкрие, че е принцеса Мери и да поднесе безценен дар в ръцете на своя похитител.

Бурята изви зловещо навън. За пръв път тази вечер почти над главите им отекна гръм. Мери подскочи.

— Винаги ли се изнервяш толкова от бурите? — обади се Стивън.

Мери го погледна. Стисна зъби. Светкавица проряза небето. За миг пълният мрак навън изчезна. Мери отвърна поглед от тесния прозорец.

— Да приключваме с това.

Той вдигна удивено вежда.

Огледа я изпитателно. Мери се мъчеше да гледа към прозореца. Вън вече валеше като из ведро. Не й беше лесно. Просто не беше възможно нито да не го забелязва, нито да му устои. Погледът й се насочи боязливо към леглото с балдахин. Стивън стоеше пред него посред стаята Беше дръпнал завесите на леглото, вътре се диплеха кожи и одеяла.

Мери си помисли, че тук е много топло. Стана й трудно да диша. Въпреки лошото време, на нея й се прииска от огъня да останат само няколко въгленчета. Прииска й се той да престане да я гледа, а да направи нещо, каквото и да е, но да спре това мъчение.

Стивън най-накрая помръдна. Крачките му бяха овладени, не издаваха по никакъв начин нетърпението му. Дебели килими покриваха каменния под и затова босите му крака не вдигаха шум. Дръпна я в стаята и затвори вратата зад гърба й.