Обещанието на розата

Мери отвори широко очи и вдигна поглед към него. Трепереше. Изплаши се от решителността му. Стори й се, че той току-що е затръшвал пред нея вратата на нейната съдба. Може би така и си беше. Реши да не продумва, докато е възможно и срещна погледа му, като се надяваше да открие в него ярост и заплаха.

Той се усмихваше.

В извивката на устните му се криеше такава страст, че Мери отстъпи назад. Стивън я сграбчи с лекота. И вместо да я оглежда, я дръпна с всичка сила към себе си.

— Не се страхувай от мен.

— Не се страхувам от тебе… норманино! — възкликна Мери. Но вече се намираше в прегръдките му. Опираше вкочанените си длани в хлъзгавите му потни гърди. На него явно също му беше топло. Слабините му й се сториха като притъпен връх на меч, който се мъчи да проникне в корема й. Безуспешно се опита да го блъсне настрани от себе си.

— Да не си решила да ме нападнеш? — попита той закачливо.

— Копеле — изсъска тя и за миг спря да се бори. Дишаше тежко. Той беше твърде силен. Помисли си, че е обречена.

— Съвсем вярно — прошепна той. — Боя се, че не съм в състояние да променя обстоятелствата около раждането си. Наистина ли смяташ, че ще ме нараниш с такива думи?

— Не, но ти ще ме нараниш, нали? Великан като теб!

Едната от големите му ръце обви гърба й. Тя трепереше.

— А-а, значи от това се страхуваш. Знам си добре работата и няма да те нараня, госпожице, не и след първия път. Всички жени, дори и дребните като теб, са сътворени така, че да прилягат на мъжа, дори когато е едър като мен.

Малките гърди на Мери набъбнаха и я заболяха. Думите му събудиха спомена за разгорещената им среща снощи… и за предвкусваното удоволствие, което тя не желаеше да признае. Ще води борба с него, защото, мъченица или не, това си беше нейното задължение. Волята й ще бъде по-силна от неговото тяло. Така трябва да бъде. Мери скръцна със зъби.

— Ще… се… съпротивлявам.

— Не мисля. — Закачливата му усмивка, която предизвикваше похотливи помисли, блесна отново. — Лесно ще решим твоя проблем. Трябва само да кажеш две думи — имената на баща си.

— Не! — Мери се изви. Той веднага я принуди да стои спокойно, като сграбчи твърдото й задниче. Мери замръзна на място.

— Да проверим ли колко си непоколебима? — прошепна той в ухото й.

Мери едва успя да продума.

— Да… приключваме с… това.

За миг той остана неподвижен.

— Това е покана, на която не мога да устоя. Да разбирам ли, че ще пожертваш девствеността си, за да прикриеш коя си?

Мери го гледаше втренчено. Беше усетила едва забележима промяна в гласа му, която той не успя да прикрие. Личеше си, че е възбуден, колкото и да се прикриваше. Очите му бяха станали по-ярки, ноздрите му се бяха разширили. Стисна я още по-силно. Мъжествеността му пулсираше настойчиво при допира с нея. Той се опитваше да прикрие това, но възбудата му беше несъмнена. Мери кимна веднъж. Нямаше сили да говори.

Той се усмихна бавно.

— Трябва да те предупредя, госпожице, че искам да узная истината. Ако ще говориш, говори сега, преди да е станало прекалено късно.

Замаяната Мери си помисли, че може би вече е прекалено късно. Забеляза, че ръката й допира бедрото му. То беше твърдо и без грам тлъстина, а кожата му бе топла. Думите му увиснаха във въздуха. С голямо усилие тя дръпна ръката си.

— Нямам какво да кажа — изрече дрезгаво.

— Наистина ли? — Стори й се, че в гласа му се крие коварство. Той вдигна внезапно Мери на ръце. Мери знаеше, че трябва да му окаже съпротива.

Погледите им се сблъскаха. Волята й изчезна в същия миг. Никога не беше подозирала, че тялото й до такава степен копнее за ласки. Усети, че се държи за него, вместо да го удря. Пламъкът в очите му я накара да го хване още по-здраво.

Намираха се на крачка от леглото. Усмивката му изчезна. Той я пусна внимателно по средата на постелята. Мери падна по гръб. Волята му надделя над нейната.

— Това е последният ти шанс — изрече той рязко. Мери забеляза, че е стиснал юмруци. — Не ме лъжи повече.

Тя си припомни с мъка какво точно я заплашва. Прошепна:

— Аз… аз съм Мейри Синклеър.

Той се наведе над нея. Погледът му се плъзна по поруменялото й лице. След това се премести по-надолу към набъбналите гърди и към очертанията на нежните й крака.

— Времето за приказки изтече, госпожице.

Тя стисна завивките на леглото. Забрави за всичко на света. Не си спомняше повече и за задушната горещина в стаята. Не чуваше припукването на огъня, което се смесваше с шума от дъжда. Всички звуци изчезнаха безследно. Светкавица озари нощното небе зад главата на Стивън, но тя не забеляза и това. Всичките й сетива бяха устремени към мъжа, който стоеше пред нея и върху болезненото пулсиране на собственото й тяло.