Обещанието на розата

Братята се спогледаха. Всеки от тях разбираше добре колко много политически причини е имал Малкълм. Беше пратил брат си в изгнание на Хебридите, защото като пълнолетен мъжки роднина на краля имаше право да го наследи. Доналд Бейн беше невероятно популярен сред жителите на Хебридите — островите Уст, Скай и Люес, и по крайбрежието на североизточна Шотландия. По тези краища управляваха представителите на клана Макинън. Като омъжваше дъщеря си за един Макинън, дори и такъв, който да не живее на Хебридите, Малкълм се надяваше да привлече на своя страна и другите от могъщия клан. Той желаеше да го наследи някой от синовете му.

— Този път наистина надмина себе си, братко — подметна Бранд.

В душата на Стивън се надигна гняв.

— За какъв ли глупак ме е мислела! Какъв глупак излязох!

През ума му мина светкавичната мисъл, че тя действително излезе крайната победителка в битката по воля и хитрост. Не успя да измъкне истината от нея, макар че заради това я обезчести. Нямаше намерение да й отнема девствеността, обаче не съумя да се въздържи в решителния момент.

Гневът на Стивън се уталожи. Беше загубил една битка със себе си и с нея, но не и войната. Защото мъжът трябва да плати цената на честта на дамата. Сигурно има начин да се измъкне от това положение и дори да извлече някаква полза.

— Какво се е надявала да спечели? — попита озадаченият Бранд. — Наистина ли си е въобразявала, че ще успее да те мами вечно? Ако ти беше казала истината, нямаше да легнеш с нея и щеше да я върнеш срещу откуп на Малкълм.

Стивън знаеше, че Бранд смята думите си за безусловно верни, но Стивън съвсем не беше сигурен в това. Ако беше узнал коя е, дали би сдържал думата си, дали не би я докоснал и би я освободил? Не беше от тези, които се кълнат охотно. Досега винаги беше спазвал обещанията си. Но може би този път нямаше да стане така, защото принцесата го изкушаваше твърде много и той не можеше да устои на чара й.

Стивън се върна в настоящето. Какво ли му предстои?

— Малкълм ще поиска да си отмъсти.

— Ще иска главата ти — заяви откровено Джефри. — И ще има право. Явно ти, а не Малкълм или крал Руфъс си този, който ни вкарва в нова война.

— Не е нужно да се стига до война — каза Стивън. Странна усмивка, която беше едновременно сурова и решителна, промени изражението на лицето му. Очите му се присвиха и се съсредоточиха не върху хората около него, а върху мисълта за далечното бъдеще. Мирът му беше твърде скъп. Никой не биваше да го нарушава. Ако има начин да попречи на Малкълм и да го убеди да се примири и, разбира се, да придума Руфъс…

Стивън се обърна рязко и тръгна към стълбите. В следващия миг си спомни, че Мейри, не, принцеса Мери излезе от кулата със сестра му. Обзе го предчувствие за настъпила катастрофа. След като узна за кралската й кръв, вече не се съмняваше, че тя е решила да избяга. Залогът се беше променил. Сега тя означаваше за него много повече отпреди. Беше се превърнала в повод за подновяването на една война, продължавала поколения наред. Мери ще се окаже голяма награда, ако успее да я спечели. Награда, която ще донесе надежда и мир на всички.

И той ще спечели тази награда. Ще се ожени за принцесата.

Дано не е избягала. Стивън се обърна и хукна към вратата. Точно в този момент през нея влетя Изабел. Тя беше обляна в сълзи. Стивън разбра, че е твърде късно.

Сграбчи сестра си за раменете.

— Къде е тя?

Изабел закри лицето си с ръце и зарида още по-силно, щом чу гневния му вик.

— Не съм виновна — извика тя и погледна другите. — Тя вървеше след мен. Когато се обърнах, нея я нямаше! Навсякъде я търсих — изрече плачливо тя. След това пак закри лице. Извиха се нови сърцераздирателни стонове.

— Да свирят тревога — нареди Стивън. Джефри вече тичаше по стълбите към вала на крепостта, за да заповяда да надуят рога. Стивън хукна към изхода. Бранд и Уил го следваха по петите. Изабел тичаше подире му.

— Ти стой тук! — отсече той.

— Ще ме накажеш ли?

Стивън не отговори. Вече беше изчезнал.

— Мисля, че те чака тежко наказание — изрече рязко Бранд. — Върви си в стаята, Изабел, и чакай Стивън там.

Хората вече се бяха събрали. Стивън издаваше отривисти заповеди. Всички се заеха да претърсват двора. Занаятчиите спряха работата си. Жителите на замъка бяха събрани и разпитани. Никой не беше виждал пленницата в двора, още повече пък да излиза навън. Изведнъж Стивън се досети защо пленената принцеса беше станала невидима. Тъй като беше облечена в дрехите на Изабел, никой не й беше обърнал внимание, тъй като я бяха сметнали за сестра му. Стивън се втурна към кулата до портата. Мислеше само за едно. Тя го беше надхитрила отново.

За няколко минути Стивън научи, че една празна каруца е напуснала замъка преди по-малко от половин час и че Изабел е била забелязана преди това наоколо.