Обещанието на розата

Изабел се намираше вече далеч от Мери. Внезапно момичето спря и я повика.

— Не можеш ли да вървиш бързо? Искаш ли да потичаме? — Тя се засмя и хукна да бяга.

Мери се закова на място и загледа как детето изчезва в тълпата от крепостници и свободни хора. Огледа се предпазливо. Никой не я следеше. Изведнъж се шмугна в дългите сенки на рицарската зала. Спря там.

Беше останала без дъх. Трепереше от страх и възторг. Вдигна бързо качулката на пелерината и я нахлупи над лицето си. Двама души в кожени ризници и с мечове минаха бавно покрай нея. Мери отмести поглед от тях. Единият от тях й махна. Тя му отвърна.

Сърцето й биеше оглушително. Сметнаха я за Изабел. Значи планът й беше проработил.

Мери се огледа. Погледът й се спря на дърводелеца и неговите чираци. Те разтоварваха каруца с дървен материал близо до някаква малка постройка, която изграждаха. На Мери й стана ясно, че не са свършили работата за днес, тъй като воловете не бяха разпрегнати. Събра малко смелост и се отдалечи от безопасните сенки. Приближи се бавно до тях, свела лице към земята. Мъжете свършиха с разтоварването и се върнаха към работата си, а коларят се качи обратно на капрата си. Каруцата беше празна. В нея нямаше нищо освен едно платно, което беше опънато предварително, за да го брани от дъжда.

Това беше нейният шанс — може би единственият й шанс. Мери се досети, че коларят ще потегли всеки момент. Тя се вцепени. Сърцето й заби лудо. Огледа се наоколо. Много хора тичаха, но никой не й обръщаше внимание. Тези, които нямаха работа, гледаха със смях мъките на овчаря да събере стадото си. Мери погледна към каруцата. Тя потегли напред. Коларят плесна с камшик и извика на воловете.

Мери не се поколеба. Вдигна полите си и се покатери отзад на каруцата.

Ожули си коленете. Мушна се под зеблото и се сви на кълбо. Сърцето й биеше лудешки. Всеки момент очакваше да чуе викове, които да разкрият бягството й. Беше вдигнала шум, докато се мяташе вътре. Коларят със сигурност я беше чул. Страхуваше се да помръдне. Боеше се да диша. Затвори очи и се помоли на Богородица.

Удивително, но никой не дръпна зеблото и не я издърпа за ухото от каруцата. Не се чуха викове, които да вдигат тревога. Каруцата продължи напред.

Стивън се качи по тясната вита стълба. Беше мрачен и не се усмихваше, докато влизаше в залата. Уил се бе завърнал от Лидъл. Това толкова бързо завръщане означаваше, че е разкрил коя е пленницата му. Вече не беше сигурен, че иска да узнае истината. Имаше лошо предчувствие.

Уил седеше на масата му и пиеше вино. Джефри и Бранд го гледаха нетърпеливо. Брент не издържа:

— Е, какво узна? Малката пленница на брат ми Мейри ли е в края на краищата? Или принадлежи на някой могъщ шотландски лорд?

Уил направи гримаса. Когато Стивън спря пред него, той мигновено разбра, че васалът му е разкрил коя е девойката в действителност и че му предстоят големи неприятности. Уил скочи на крака. Очите му бяха потъмнели от напрежение.

— Стивън — изрече той, като се поколеба, — в Лидъл цари плен хаос.

— Говори.

Уил преглътна.

— А Малкълм Кенмор е бесен.

Присмехулната усмивка на Бранд изчезна. Джефри гледаше втренчено. И Стивън замълча. Вече проумяваше какво предстои, но още не му се вярваше. Зави му се свят. Повтори:

— Малкълм Кенмор?

— Боя се, че тя не е незаконно дете на някой лорд — изрече мрачно Уил.

Стивън се досети каква е лошата новина, но попита:

— Коя е тя?

— Дъщерята на крал Малкълм.

В залата се възцари тишина.

Уил поясни предпазливо, сякаш смяташе, че не са го разбрали:

— Взел сте в плен принцеса Мери, господарю.

На Стивън още му се виеше свят. За миг не успя да проговори. После изрече:

— Дъщерята на Малкълм? Сигурен ли си?

Уил кимна.

Стивън беше толкова смаян, че не осъзнаваше какво му говорят. Дъщерята на Малкълм. Дъщерята на Малкълм отекваше като рефрен в главата му. Забеляза, че изумените му братя се споглеждат.

— Мили боже — изрече той дрезгаво. — Какво направих?

— Тя е законородена — добави Уил и сякаш заби кама в сърцето на Стивън. — Сгодена е за Дъг Макинън, наследника на лорд Кинрос. Не посмях да разпитвам повече, но бъдете сигурен — във ваши ръце е именно принцесата. И… вече всички знаят кой я е отвлякъл, защото много местни хора са видели червената роза.

Стивън трепна. Но умът му съобразяваше бързо. Ако Малкълм Кенмор знае, че дъщеря му е тук, Стивън скоро ще получи вест от него. И тъй като познаваше отлично Малкълм, реши, че няма да е зле да се подготви за шотландско нападение. Обърна се към братята си.

— Тя е сгодена за Кинрос. Защо не сме разбрали за това досега?

Погледът на Джефри беше пълен с лукавство.

— Сигурно са имали големи основания да го държат в тайна.