Опарени

— В момента питиетата се предлагат на половин цена — каза младежът, сочейки към бара. — Заповядайте на чашка.

— Аз, ъъъ, имам си приятел — бързо отвърна Хана.

Младежът се подсмихна.

— Аз съм барманът. В момента съм в почивка, не се опитвам да те свалям.

Хана надникна в бара. Той не беше точно нейния тип място — на прозореца беше лепната стара програма със срещите на „Филаделфия филис“, пред вратата беше просната изтривалка във формата на голо момиче, а вътре миришеше на вкиснала бира и цигари. Но в дъното на салона се виждаше старомоден джубокс, който свиреше класическа кънтри песен. Никой не знаеше, че старите кънтри парчета са й слабост. Прииска й се да седне в сумрачната зала и известно време да не мисли за нищо. Освен това барът не изглеждаше като място, където би отишъл някой от кампанийните приятелчета на баща й, което означаваше, че няма да я хванат.

Затова тя последва младежа към бара. Там имаше двама мъже с угрижен вид и една жена, които висяха на по една бира, а в дъното други двама играеха на дартс.

Барманът, който я беше придумал да влезе, зае мястото си зад бара.

— Между другото, аз съм Джаксън — рече той. — Какво да ти налея?

Всъщност на Хана не й се пиеше нищо, но си поръча маргарита. Когато вдъхна сладкия мирис на коктейла, някой й подвикна от другия край на бара:

— Хей, внимавай. Тези неща са коварно силни.

Там седеше слаба девойка със сини очи и високи скули, няколко години по-голяма от Хана. Имаше нещо спортно в широките й рамене, свежа кожа и високо вързана конска опашка. Тя кимна към питието на Хана.

— Сериозно говоря. Джаксън трябваше да те предупреди.

Хана облиза пръстите си.

— Благодаря. Ще го запомня.

Момичето грабна коктейла си, стана и се плъзна на мястото до нея.

— Доста е сладък.

Хана сви рамене.

— Изглежда така, сякаш участва в отбор по гребане. Не е мой тип.

Момичето отпи от чашата си.

— На бас, че не можеш да го извикаш да пийне с нас.

— Сигурно — отвърна бързо Хана. Не беше в настроение за веселба.

Момичето наведе леко глава настрани.

— Да не те е страх?

Хана потрепна. Али обичаше да предизвиква Хана, Емили, Ариа и Спенсър да правят най-различни неща, които не им се нравеха, и когато откажеха, тя им се подиграваше, че са страхливки. Винаги успяваше да ги накара да се почувстват като смотанячки.

— Хубаво. — Хана махна с ръка на Джаксън и поръча три водки фис — едната за него. Барманът и момичето се чукнаха, но Хана издебна когато не я гледаха и изля питието си на пода.

Момичето избърса небрежно устата си и се ухили одобрително на Хана.

— Как се казваш всъщност?

— Оливия — изтърси Хана първото име, което й мина през ума. Така се казваше сватбената агентка на баща й и Изабел, с която бе разговаряла по-рано през деня.

— Аз съм Мадисън. — Момичето вдигна празната си чаша. — Ще глътна още едно, преди да се запътя обратно към Пен. Там съм на изпитателен срок и ако доловят дори намек за алкохол в дъха ти, направо откачат. Ти къде учиш?

— В „Темпъл“. — Отново бърза мисъл — следващата седмица Емили започваше лятната програма на Темпъл.

Мадисън продължи да разпитва Хана, която продължаваше да си измисля. Каза, че тренира крос кънтри, че иска да стане адвокат и че живее в Ярмът, който се намираше близо до Роузууд. Харесваше й да се представя за някой друг. Двете най-добри приятелки на измислената Оливия не бяха убийци. Животът й изглеждаше завидно прост. Единственото истинско нещо, което сподели, беше, че скоро заминава за Рейкявик, Исландия, заедно с Ариа, Ноъл и Майк.

— Това ли беше мястото, където можеше да се пуши марихуана на улицата? — попита възторжено Мадисън.

Хана поклати глава.

— Не, онова е Амстердам.

Мадисън изглеждаше разочарована. Тя разказа на Хана, че живее наблизо, макар да не поясни къде. Първоначално говореше убедено, че наесен се връща в училище, но колкото повече се напиваше, толкова ентусиазмът й изглеждаше все по-пресилен и измислен.

След около час Мадисън вече настоятелно флиртуваше с всички мъже в бара — особено с Джаксън, който според нея често спирал в магазина, където работела. Накрая вече заваляше думите, изпускаше разни неща и разля шестото си питие върху бара. Хана изтича за салфетки, а Джаксън грабна празната чаша. Искаше й се да му каже да спре да налива на Мадисън — тя едва си стоеше на краката.

— Излизаме в кратка почивка, но скоро ще се върнем! — прогърмяха говорителите в залата, откъсвайки Хана от мислите й. Тя се огледа. Чинията с пържени картофки беше почти празна. Джеймс го нямаше, а Майк се занимаваше с мобилния си телефон. Тя стисна зъби, ядосана, че изобщо си е позволила да си помисли за Мадисън. Нали беше решила да не се сеща за гадостите в миналото си?

— Все още нямам сигнал — изръмжа Майк, без да спира да натиска бутоните. — Ами ако през цялото пътуване остане така?

— Екипажът ни каза, че няма покритие навсякъде — напомни му Хана. — Освен това за какво ти е телефонът? Да не би тайно да пращаш есемеси на някое момиче?

— Абсурд — отвърна Майк и се изправи. — Отивам да си разопаковам багажа. Искаш ли да се срещнем по-късно в стаята ти? — Очите му проблясваха игриво.