Опарени

Емили изскимтя, измъквайки се иззад завесите, и се втурна към вратата, водеща към коридора, но кракът й закачи една от захвърлените обувки на Ерин и тя полетя към килима. Запълзя на четири крака, после хвърли поглед назад и изпищя. Вратата на шкафа сега беше широко отворена и към нея се взираше фигура, подобна на Алината.

— Не се приближавай! — изкрещя тя, пълзейки към вратата. — Ще извикам охраната!

— Моля те, недей! — извика фигурата.

— Тогава изчезвай от стаята ми — изпищя Емили. — Изчезвай веднага!

— 

Не мога!

Емили се спря с ръка върху дръжката на вратата. Това беше жалък, отчаян вик, а не заплашителен. Също така гласът не звучеше като Алиния.

— З-защо? — заекна тя.

— Защото съм пътник без билет — каза фигурата. — Нямам къде другаде да отида!

Емили забеляза малка ватирана чантичка за гримове на пода на шкафа, върху който падаше тънка ивица лунна светлина. Отстрани беше бродирано името „Зора Джийн“.

— Казвам се Джордан Рийчардс — рече момичето. — Промъкнах се на кораба, защото нямах пари. Не очаквах, че ще се получи, но ето, че съм тук, и нямам стая, и…

В този момент тя пристъпи под лунната светлина. Имаше големи зелени очи, сочни устни и гъста тъмна коса, завързана отзад с кадифена панделка. Носеше бяла рокля и равни пантофки с ширит. Емили ахна.

— Ти

?

— Аз — отговори момичето и се усмихна едва-едва. Призрачното момиче.

Емили се отпусна в леглото си, опитвайки се да се освести.

— Промъкнала си се на кораба? — повтори тя. Призрачното момиче — Джордан — кимна.

— Тази сутрин. Исках да дойда на пътуването, но родителите ми нямаха толкова пари. — Тя изкриви физиономия. — Всъщност не искаха да похарчат толкова пари. Ние не сме особено близки.

— Добре — каза Емили бавно. — Как точно се качи?

Джордан се облегна на стената до шкафа.

— При проверката на входа беше такъв безпорядък, че си помислих: „А ако просто премина? Дали някой ще забележи?“. И преминах. Но после корабът се откъсна от дока, и аз се паникьосах. Нямах паспорт. Нямах багаж. И нямах стая, където да спя. Бях прецакана.

— Не познаваш ли някой друг на кораба, който да може да ти помогне?

Джордан поклати глава.

— Преместих се във Филаделфия преди няколко седмици, така че все още не познавам никого.

— В кое училище си? — попита Емили.

— Ълстър — каза Джордан, гледайки разсеяно през малкия кръгъл илюминатор.

Емили погледна отново към чантичката с надпис „Зора Джийн“ и в мозъка й нещо прищрака.

— Значи ти си онази, която краде разни неща от стаите на хората, нали?

Джордан се смути.

— Много хора оставят вратите си отключени, когато излизат — каза тя. — Не беше трудно да се шмугвам в стаите и да се измъквам от тях. По този начин се озовах и в твоята стая. Отпочинах тук няколко часа и предрямах. — Тя грабна чантичката „Зора-Джийн“ и още няколко чанти от вътрешността на шкафа. — Както и да е, ще те оставя да си почиваш. Извинявай, че те стреснах.

— Чакай! — Емили хвана ръката й, преди тя да успее да си тръгне. — И-искаш ли да останеш тук?

Джордан застина, полуизправена.

— За през нощта?

— За… може би за

по-дълго от нощта — изтърси Емили. — Имам усещането, че съквартирантката ми няма да спи особено често тук. Има свободно легло.

Джордан й хвърли бърз поглед.

— Защо го правиш?

Емили прекара пръсти по нишките на вълнения си шал. Тя беше изненадала самата себе си с това предложение, но може би идеята не беше толкова лоша. Определено съчувстваше на Джордан, но също така се чувстваше самотна в стаята си. Освен това установи, че почти не е в състояние да откъсне поглед от високите скули на Джордан, от нейните създадени за целувки устни — в платоническия смисъл, разбира се.

Бузите й се зачервиха и тя изведнъж се уплаши, че Джордан може да разгадае мислите й.

— Не можем да допуснем да спиш на шезлонг при басейна. — Емили потупа леглото, съседно на нейното. — Ако го искаш — твое е.

Джордан кимна бавно.

— С удоволствие, ако наистина го мислиш.

— Наистина го мисля — каза Емили, и после, решавайки, че ще прозвучи дружелюбно, добави: — Съквартирантке.

Джордан издържа погледа й.

— Съквартирантка — повтори тя, сякаш това беше остаряла дума, която не беше чувала по-рано. После се изправи, пристъпи към Емили и я прегърна здраво. — Толкова съм ти благодарна! Това е прекрасно!

Емили остана скована, въпреки че й се искаше да зарови лице в шията на Джордан и да вдиша сладкия аромат на кожата й.

— Добре дошла си — отговори тя.

Но чувстваше, че всъщност тя би трябвало да благодари на Джордан.

6.

Спенсър се опитва да офейка

На следващата сутрин Спенсър и съквартирантката й Кирстен Калън излязоха от стаята си и тръгнаха към асансьорите. Въздухът миришеше на шампоаните от баните на хората; на бекон, яйца и кафе от ресторанта; на лосион против изгаряне. Тюркоазеното небе и тъмносиньото море се ширеха зад големите прозорци в края на коридора, а стените на фоайето бяха покрити с флаери, напомнящи на всички да се запишат в шоуто за таланти в края на пътуването. Спенсър си отбеляза наум да запише техния хула танц по-късно през деня.

Кирстен се хвана за главата и тихо изстена.