Опарени

Наоми се усмихна; големите й сини очи изглеждаха напълно невинни.

— От скоро. Но ти беше заспала дълбоко. Приказваше разни шантави неща.

— К-какви неща? — ахна Хана. Сънят се върна в съзнанието й. Ами ако беше извикала на глас името на Мадисън?

Наоми сви рамене, но не отговори. Тя хвана Хана за ръцете и й помогна да стане.

— Имам изненада за теб.

— Изненада ли? — попита Хана със слаб глас.

Наоми извади една найлонова торбичка иззад гърба си и измъкна от нея две перуки в бонбонени цветове.

— Виж какво намерих в един от магазините на кораба! Няма ли да са идеални за утрешния ни номер! — Тя сложи синята перука на главата на Хана, после намести лилавата на своята глава. — Мисля, че знам защо се държиш толкова странно, Хана. Имаш сценична треска, нали? Притесняваш се да пееш пред толкова много хора. Но всичко ще бъде страхотно. Аз ще бъда точно до теб. Нищо няма да се обърка, обещавам. Все още ли си навита?

Внезапно миризмата на парфюма на Кейт Спейд, който Наоми винаги носеше, стана толкова натрапчива, че Хана си помисли, че ще повърне. Тя погледна към ръката си. Наоми продължаваше да я държи за китката и очите й проблеснаха, също като на Мадисън.

Хана бързо отдръпна ръката си.

— Т-трябва да вървя.

Наоми се намръщи.

— Защо?

Хана стоеше пред нея, неспособна да мисли. Единствената й цел беше да се добере до входната врата колкото се може по-бързо.

— Н-нещо изскочи — заекна тя.

— Ами шоуто?

Хана я погледна през рамо. Наоми изглеждаше наранена, но Хана знаеше, че това е само преструвка.

— Съжалявам — едва успя да прошепне тя. После отвори вратата, измъкна се в коридора и я затвори бързо зад себе си, преди Наоми да успее да я последва.

Почти бе стигнала до асансьора, когато зърна отражението си в огледалото на стената. Синята перука, която Наоми беше купила, стоеше изкривена на главата й. Половината й коса стърчеше право нагоре, останалата бе зализана на челото. Когато посегна да я отмахне, нещо изпърха и падна на пода. Приличаше на касова бележка. На гърба беше написано нещо със син химикал. Когато Хана се наведе, за да го погледне отблизо, сърцето й замря.

Не можеш да се скриеш от истината, малка лъжкиньо. Ще си получиш заслуженото.

А.

22.

На каквото си си постлал…

На следващата сутрин някой почука силно на вратата на Спенсър.

— Спенсър? — извика Рифър. — Там ли си?

— Иди си — отвърна тя с приглушен глас. — Болна съм.

— Какво ти е? — Рифър звучеше обезпокоен. — Мога ли да вляза? Моля те!

Спенсър скри лицето си под възглавницата си и изстена. Опитваше се да остане в стаята си колкото е възможно по-дълго. Беше получила есемеси от Ариа, Хана и Емили още от рано сутринта, в които приятелките й съобщаваха, че Хана засега не е успяла да проникне в компютъра на Наоми и да открие още нещо. После Емили и Ариа й се бяха обадили, за да я попитат дали иска да направят още една репетиция за шоуто на талантите — представлението беше вечерта, а те все още не бяха отработили всички танцови стъпки. Бяха се отказали да я врънкат, след като тя им каза, че не се чувства добре, но Рифър не се отказваше.

— Моля те-е-е! — провлачи той отново.

Спенсър въздъхна, изправи се и закуцука към вратата, потрепервайки всеки път, когато отпуснеше тежестта си върху изкълчения си глезен. Светлината в коридора беше ярка и тя примижа. Когато Рифър я видя, ченето му увисна.

— Какво ти се е

случило?

— За кое от всичките неща питаш? За това, че смърдя на повръщано, или че цялата ми коса е олепена с дъвка?

— За всичките

! — простена Рифър.

Спенсър хвърли поглед на отражението си в огряното от слънцето огледало в коридора и изтръпна. Достатъчно лошо беше, че цялата нощ беше повръщала заради някакви развалени мариновани скариди, които беше яла на вечеря — или поне предполагаше, че са били скаридите, макар че и други хора бяха яли същото и нямаха дори болки в стомаха. Плюс това тази сутрин се беше събудила с нов аксесоар в косата си — голямо парче дъвка. Щеше да е същинско чудо, ако успееше да я махне, без да си отреже цялата коса.

— Някой я е пъхнал в косата ми в блъсканицата на излизане от кафенето след вечеря — каза Спенсър. — Въртях се насам-натам в леглото и изведнъж се оказа, че е там.

Рифър седна в креслото, изглеждаше озадачен.

— Видя ли кой го направи?

— Не.

— Може да си дъвчела дъвка, преди да заспиш, и да си забравила да я извадиш?

Тя поклати енергично глава.

— Никога не дъвча дъвка преди лягане.

Рифър пристъпи към нея и я прегърна през кръста.

— Може би с това вселената иска да ти каже, че не бива да се крием повече?

Спенсър се измъкна от прегръдката му.

— Ние трябва да се крием.

— Все още? — Рифър сложи ръце на хълбоците си.

— Казах ти — рече Спенсър. — Не мисля, че е честно спрямо Наоми. И ти каза, че нямаш нищо против.

Рифър подсмръкна.

— Не знаех, че намеренията ти са толкова сериозни.