Опарени

Тя се отпусна за миг на леглото си, внезапно връхлетяна от умора. Главата й потъна в хладната, мека възглавница. Наболяващите я крайници се отпуснаха върху удобния матрак. Толкова беше хубаво да може да се отпусне след часовете упражнения. Тихият шум на вентилатора й действаше успокояващо и приспивно. Ще затворя очи само за минутка

, каза си тя и дишането й се забави. Изведнъж над нея като тежко одеяло се спусна мрак и затули всичко.

Когато отново отвори очи, тя седеше в едно непознато беемве. От огледалото за обратно виждане висеше боров ароматизатор. Радиото бе настроено на някаква хип-хоп станция.

Тя примигна и погледна през прозореца. Навън валеше като из ведро. Обграждаха я високи сгради, а в далечината се виждаше неоновата табела на „Саут Стрийт Стейкс“.

Пасажерската врата се отвори и на седалката се тръсна някой.

— Наистина не е нужно да го правиш, Оливия — чу се познат глас. — Напълно съм способна да шофирам.

Хана примигна учестено. Това беше Мадисън. Русата й коса бе разрошена, лицето бе зачервено и тя носеше същата раирана тениска като онази нощ в бара. Хана отново се огледа. Това беше

онази нощ в бара. Във въздуха миришеше на лято. Дъхът на Мадисън миришеше силно на алкохол. Хана усещаше леко соления вкус на маргарита в устата си.

Тогава я озари прозрение. Да не би да преживяваше онази нощ? Дали не можеше да промени съдбата? Ако слезе от колата, повика на Мадисън такси и я изпрати у дома, дали щеше да успее да се измъкне от тази каша? Тогава Наоми нямаше да има нищо срещу тях. Никога нямаше да се превърне в А. И този кошмар нямаше да се случва.

Но когато се опита да отвори вратата, за да излезе, пръстите й не реагираха. След това, против волята й, тя почувства как ръката й завърта ключа, и двигателят забоботи. Преди да се усети, Хана вече навлизаше в трафика. Спри!

 — каза си тя, но кракът й продължаваше да натиска педала за газта.

— Тръгни по Седемдесет и шеста Западна — промърмори Мадисън, сочейки знака над тях. Хана се опита да насочи колата в друга посока, но безуспешно. Установи, че излиза на магистралата, точно както предишния път.

Тя се съсредоточи върху пътя, който едва се виждаше през дъжда.

— Остани на Седемдесет и шеста докато не стигнеш до Двеста и втора — упъти я Мадисън.

Това беше пътят за Роузууд.

— Къде точно живееш? — попита Хана, макар вече да знаеше.

Мадисън се изкиска.

— Сигурно ще ме намразиш за това, но не си спомням точно. Родителите ми купиха нова къща миналата седмица и аз непрекъснато забравям адреса. Но мисля, че мога да се ориентирам как да стигнем дотам.

Една приближаваща кола в платното за насрещното движение обля предното стъкло с вода. Отбий!

 — каза си Хана. — Поне изчакай да спре дъжда! Но за голямо нейно раздразнение тя продължаваше да шофира.

Мадисън я упъти към Рийдс Лейн. Сърцето на Хана биеше лудо, докато взимаше завоите, в очакване на онзи ужасяващ момент. Ето го и него: сякаш от никъде се появи една кола и навлезе право в нейното платно. Хана изпищя и рязко завъртя волана. Мадисън издаде странен гъргорещ звук и главата й се удари в седалката. Гумите изсвистяха по мокрия път и преди Хана да се усети, колата се плъзна по насипа. Тя силно натисна спирачките, колелата блокираха и задницата поднесе настрани.

— Помощ! — изпищя тя. Колата приближаваше челно към един огромен дъб. Хана се опита да завие настрани, но беше твърде късно.

Разнесе се оглушителен трясък и заваля дъжд от натрошени стъкла. Хана прикри лицето си с ръка и почувства тласъка на отварящия се еърбег. Предпазният колан се вряза в рамото и кръста й, и после всичко спря. Когато отвори очи, радиото продължаваше да работи. Двигателят все още боботеше. Един клон стърчеше през предното стъкло. Навсякъде се виждаха натрошени стъкълца.

Хана погледна надясно. Главата на Мадисън бе наклонена под странен ъгъл. От носа й се процеждаше тънка струйка кръв. Когато Хана погледна надолу, тя изпищя. Мадисън нямаше крака.

— Мадисън? — прошепна тя с треперлив глас. После я хвана за рамото и я разтърси. — Мадисън?

Внезапно очите на Мадисън се отвориха. Хана се дръпна назад. Погледът на момичето бе ясен и тя гледаше в нея, без да мигне.

— Ти не се казваш Оливия — рече Мадисън с призрачен глас. — Името ти е Хана Мерин. Знам всичко за теб.

Хана се опули. Тя изблъска еърбега и се опита да се измъкне от колата, но Мадисън я улови за ръката, преди да успее да излезе. Когато се обърна назад, тя не видя лицето на Мадисън. Пред нея стоеше Али.

— Здрасти, Хана! — Ъгълчетата на устните й се разтеглиха в усмивка. — Липсвах ли ти?

Хана се изправи рязко в леглото, дишайки тежко. Намираше се в тихата, спокойна каюта на кораба. Завивките й бяха отхвърлени настрани и тя стискаше здраво възглавницата с треперещите си пръсти. Ощипа се по носа, опитвайки се да изтрие образа на Али от мислите си, но усмивката й като че ли се беше отпечатала върху мозъка й.

— Добре ли си?

Наоми седеше на своето легло и я гледаше с любопитство.

Хана подскочи.

— От к-кога стоиш там?