Опарени

— Това е второто ми име. — Джордан заби поглед в краката си. — А Ричард е бащиното име на майка ми. Винаги съм ги харесвала повече.

— Защо крадеш самолети? Коли?

Джордан наведе поглед.

— Най-добрата ми приятелка ме предизвика да го направя. Двете участвахме заедно.

Емили се намръщи.

— Най-добрата ти приятелка те е накарала да откраднеш самолет?

— Тя е онова момиче Макензи, за което започнах да ти разказвам. Тя ме предизвикваше да крада по-големи неща, да правя по-опасни работи, най-вече защото се наслаждаваше на властта, която имаше над мен. Обеща, че ще отвърне на любовта ми, ако го направя, но не се получи така.

Емили сви пръстите на краката си. Историята й беше болезнено позната — Али също се беше държала така с нея.

— Всъщност Макензи ме предаде — продължи Джордан. — Казах й, че повече не искам да крада нищо, че нещата стават твърде объркани. Затова тя се обади на ченгетата.

Емили ахна.

— Тя загазила ли е?

Джордан поклати глава.

— Не.

— Защо? Тя не е ли крала заедно е теб?

Устните на Джордан потръпнаха.

— Не казах на ченгетата за това. — Тя погледна смутено към Емили. — Голяма съм смотанячка, нали?

Емили изгледа голямото чисто шест, нарисувано на стената до стълбището. Тя също бе прикривала Али. По дяволите, дори я беше пуснала от къщата в Поконос.

— Не си смотанячка. Но връзката ти с приятелката ти не е любов. Дори не е

приятелство.

— Знам — отвърна тихо Джордан. — Но когато го осъзнах, вече беше твърде късно. Едва сега наистина

знам какво е любовта.

Емили я погледна; въздухът се наелектризира. Джордан я погледна толкова искрено, че Емили усети как я привлича като магнит. Спомни си как Джордан я притискаше към себе си в лодката със стъкленото дъно, как приемаше всичките й недостатъци. Как я бе целунала в асансьора. Как можеха да разговарят за всичко, колко се смееха и колко истински бяха целувките им.

Тя заслиза бавно по стълбите, докато не се озова до Джордан. Когато плъзна ръка в нейната, се почувства така, сякаш се е прибрала у дома. Но след това се стресна.

— Ами ако някой знае къде се намираш? — Тя се сети за съобщението на А. „Може да се паднете в една и съща килия в затвора!.“

Джордан сви устни.

— Какво имаш предвид?

Емили преглътна тежко.

— Ами ако някой те е разпознал от новините… и те издаде?

— Доста се постарах да не изпъквам — настоя Джордан. — А и не мисля, че някой на този кораб ще тръгне да ме търси. Не трябва да се притесняваш.

— Но… — Емили млъкна, мислейки си за всичко, което А. може да сътвори с информацията, която притежава. — Какво ще правиш, когато пътуването приключи и се върнем на сушата? Те ще те заловят — не можеш да бягаш вечно. Какво ще стане с нас? Ще те видя ли отново?

Джордан я притегли към себе си и я залюля успокояващо.

— Хей — рече тихо тя, разтърквайки нежно гърба на Емили. — Не се притеснявай.

— Но аз

трябва да се притеснявам! — проплака Емили. — Ти се нуждаеш от план! Трябва да намериш начин да се скриеш!

Джордан се усмихна спокойно.

— Ем, аз имам

план.

Емили примигна.

— И какъв е той?

Джордан бавно я поведе по стълбите, покрай колонадата в една от залите за почивка, която имаше големи сепарета и наредени покрай стените аквариуми. Освен тях двете, единственият човек в залата беше Джереми, който се беше облегнал на бара и разговаряше с един от барманите.

Двете седнаха в едно от задните сепарета, което се намираше близо до банкомата. Секундарникът на часовника в стил арт деко направи пълен оборот, преди Джордан да заговори отново.

— Нямам намерение да се връщам в Щатите — започна тя. — Ти си права — щом стъпя там, ще ме арестуват. Но остана ли в някоя друга държава, ще съм в безопасност. Така че спрем ли на Бермудите, ще се кача на самолета. Смятах да го направя при първото ни спиране на Сейнт Мартин, но тогава срещнах теб и просто… не можах.

Емили се ококори.

— Къде ще отидеш?

— В Тайланд. Всичко съм измислила. На Бермудите ме чака фалшив паспорт заедно със самолетен билет.

Емили си представи картата на света, опитвайки се да прецени разстоянието между Роузууд и Тайланд. Все едно Джордан отиваше на Луната.

— Какво ще правиш там?

— Ще живея страхотен живот — отвърна замислено Джордан, мачкайки несъзнателно салфетката, която бе поставена на масата пред нея. — Там е невероятно, Ем — красиви плажове, изумителна култура, и с малко пари човек може да си живее като цар. Мисля да преподавам английски, за да припечелвам. И искам да дойдеш с мен.

Емили подскочи.

— Какво?

— Помисли си! — Джордан я сграбчи за ръцете, като едва не събори чашата с вода. — Ще живеем на брега. Ти ще плуваш всеки ден в океана. Бихме могли да пътуваме, да имаме невероятни приключения и така ще избягаш от всичко, което мразиш.

Покрай тях мина някакъв непознат ученик, отиде до банкомата и Емили не отвори уста, докато момчето не приключи. После изгледа тъжно Джордан.

— Ами ако искам да видя семейството си? Няма ли самолетният билет да е много скъп?